Ж: И идеята за романа, и идеята за музея възникват от вас преди доста години.
ОП: Да, така е.
Ж: Добре, вие сте били човек, който е изпитвал любопитство към музеите, но действително ли сте обикаляли музеите из Турция и по света именно с тази нагласа и с тази идея?
ОП: Да.
Ж: Много и от имената на музеите се споменават и в романа.
ОП: Когато започнах да пиша романа, започнах и да обикалям музеите в Европа. Водех си бележки. Така, обхождайки музеите, водейки си бележки, пишех историята на Кемал и Фюсюн. Мислех какво мога да изложа в музея, какво от това, което притежава Фюсюн мога да изложа в музея, какво мога да покажа, какво Кемал може да е взел (което принадлежи на Фюсюн)? Разхождайки се из световните музеи, аз мислех за това и го доразвивах в съзнанието си. Т.е, моите посещения на музеи и водене на бележки имат изключително важно значение за романа.
Ж: Отделно - предполагам, мисълта, че тези хора, които са създали тези музеи, вечно ще се отъждествяват с тях провокира и вашето желание?
ОП: Да, но аз не посещавах големите музеи, като например Лувъра например, където има много посещения от туристи, а напротив - аз обърнах внимание на малките личностни (частни, приватни) музеи, създадени от хора, преживели някога някаква болка, вманиачени в дадено нещо, които създават подобни колекции на основата на преживяното и по някакъв начин живеят с това. Например, както нашите хора тук, клошарите, които живеят със събраното от контейнерите. И така, тези хора, създавайки свои колекции и в последствие - музеи, в които има вещи, носещи болка и преживени емоции, подтикнаха моето любопитство. Затова и аз обходих наподобяващи на моя музей музеи, носещи подобни послания. И се опитах да разбера идеята за това какво са мислели създателите на тези колекции и за смисъла на техните послания? Особено малките музеи… В края на живота си, къщите, в които живеят те, се превръщат в музеи… След смъртта на обитателите им, това, което са превърнали в музей е всъщност една енциклопедия на изминалия път, на техния живот… Т.е., занимавах се с хората, които превръщат живота си в музей.
Ж: Четейки романа, ние виждаме, че той се движи като един филм, дори и вие, докато приказвахте, казахте „в една от сцените”… И във вашето съзнание по този начин се развиват нещата. Ще има ли вътрешни сцени (продукт на някаква представа или онези душевни бури, които сполетяват Кемал), които главният герой, обикаляйки истанбулските улици и разглеждайки различни пейзажи, да отразява външно? СТава дума за онези сетивни картини, изтъкани изцяло от ухания, звуци… ще се предстаят ли картинно в музея?
ОП: Никой не знае какво ще се случи с този музей, но например звуците на танкерите, които разнасят петрол, на корабите… също ще намерят място в него. Не само вещите, но и звуците, картините ще намерят място в моя музей. Всичко това комплексно ще допринесе за създаването на една обща атмосфера - т.е любовта на Фюсюн, драматичния край на тази любов и всичко останало ще намери място в моя музей, това е моята цел. Но искам да кажа това, че моят музей не е картинно изображение на моя разказ, романът също, напротив романът ми може да бъде четен и разбран и без да се ходи в музея. Нещо повече – трябва да можете да четете романа и без да вярвате, че съществува такъв музей. Надявам се да имам и такива читатели. Нека предположим например, че читателите от Аржентина или Корея, Япония може и да нямат представа, че ще има такъв музей, а и не е необходимо да знаят, но някои ще знаят и ще дойдат… И тогава ще видят и ще намерят това, което са прочели в романа. За да изпиташ удоволствието от музея е необходимо да си прочел романа, но за да прочетеш романа не е необходимо да ходиш до музея.
Ж: А кога мислите да откриете Музея на невинността?
ОП: Отначало мислехме това да стане във Франкфурт, по време на изложбата на книги (панаира на книгата) да направим една такава изложба с колекцията от музея, но за съжаление не успяхме да приготвим всички вещи… И, разбира се, не искам да „тормозя” много Кемал и мисля, че Музей на невинността ще бъде открит до една-две години в Чукурджума.
Ж: А посетителите с книга в ръка предполагам , че ще отворят на 574 страница?
О.П: Не помня точно страницата, но …
Ж: Нека видим, ако искате, в книгата?
ОП: Да ще видят, че има един билет и, идвайки да посетят музея, на входната му врата ще има един охраняващ, който ще ви сложи печат и ще можете да влезете. Така и празното там място - по този начин ще бъде запълнено. С книгата ще имате право на едно влизане J, което ще бъде безплатно. Накрая на романа има и карта, с помощта на която ще можете да намерите мястото на музея. Т.е, купувайки си тази книга, вие ще имате възможност да намерите лесно мястото на музея и ще притежавате билет,,с който ще можете да посетите музея.
Ж: А какво ще кажете за корицата на романа?
ОП: Да, тази снимка е много стара, излезе от моите архиви и чрез колаж ние я използвахме като корица на романа. Тези хора на снимката приличат на моите герои: весели са, от където и да ги погледнете си личи че са турци, интересна, забавна групичка, с модерна „американски” тип кола – кабрио и се разхождат. И, разбира се, както виждате - отзад, отпред и отвсякъде виждаме Истанбул.
Ж: А на задната корица на книгата виждаме вас?
ОП: Там виждате снимка, която е правена по времето на посещенията ми из музеите. Самата снимка е в музея на френския художник Густав Морен и е направена от моята дъщеря Рюя.
Ж: Там писателят Орхан Памук се преплита с разказа и с неговото послание и показва какво иска да разкаже… В романа има и част, в която се разказва за това - трябва да споменем и за това. Да, тази част всъщност говори за това, което вие искате да покажете за живота на затвореното общество през този период - .т е начинът, по който се изживяват любовните връзки.
ОП: Да, но въпреки това, Кемал не губи от своето настроение. В младостта ми в музеите беше така: на тези, които дъвчат дъвка, охраната на музеите сочеше пръст. Дъвчещите и целуващите се бяха отстранявани оттам… В нашия Музей за тях входът ще бъде отворен постоянно – а дъвченето и целуването ще бъдат насърчавани…: „Задължението на пазачите на музея не е, както обикнове¬но се приема, да пазят експонатите (всяко нещо, свързано с Фюсун, разбира се, трябва да бъде опазвано до без¬край!), да призовават по-шумните посетители към тиши¬на, да правят бележки на дъвчещите дъвка и на целува¬щите се, а да накарат посетителите на музея да усетят, че се намират в храм, в който е нужно да изпитваш смире¬ние, почит и преклонение като в джамия. Пазачите в „Музей на невинността" би трябвало да са облечени с кадифени дрехи в дървесно кафяв цвят и със светлорозо-ви ризи в тон с атмосферата на колекцията и вкуса на Фюсун, би трябвало да носят подходящи за музея ни спе¬циални вратовръзки с изображения на Фюсунините обици и никога да не пречат на посетителите да дъвчат дъвката си и да се целуват. „Музей на невинността" ще остава отворен до безкрай за влюбените, които няма къде другаде да се целуват.” (с.615 от романа).
Преведе от турски: Ели Емилова
Няма коментари:
Публикуване на коментар