Името на Орхан Памук е синоним на абсолютния литературен успех. Казват, че той е първият турски писател от 400 години насам, който действително се прославя в целия свят и буквално взривява канона на световната литературна конюнктура в началото на 90-те години с романа си „Черна книга” (1990). Памук, чиято проза съчетала мощната традиция на западноевропейския роман с източното световъзприятие, философия и колорит, днес поставят в един ред с мастодонтите на световната литература Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино, Милорад Павич и Умберто Еко.
Орхан, първият въпрос е абсолютно прозаичен: контролирате ли преводите на своите произведения?
Имам възможност да проверявам единствено английските преводи. Губя маса време и енергия да ги обсъждам с преводачите си. И английските преводи се оказват, така да се каже, единствените „утвърдени” преводи. Даже и в тях много от смисъла и посланията се губи. Например „Черна книга” търпи няколко превода от различни преводачи. Аз взех това решение не защото бях недоволен от текста. След излизането на книгата казах: „Благодаря, това е забележителен превод!”. Но с времето хората ми признаваха, че за англоезичния читател езикът на книгата звучи доста странно. И аз разбрах, че е била преведена на американски сленг (на Средния Запад). Проблемът е в това, че разликите между английския американски и англо-английския нарастват непрестанно.
— В едно от Вашите интервюта казахте, че в творчеството си съзнателно се обръщате към тези периоди от турската история, които „пропускат” да изяснят официалната трактовка. Какви са отношенията Ви с историята въобще?
Не само отделни моменти – цялата турска история се оказа „изтласкана”, като че ли маргинализирана. Затова отговорът ми ще е по-дълъг от очакваното. Проектът Съвременна Турция на Кемал Ататурк се е състоял в това, че е трябвало да се затворят очите към ислямското, а фактически – това е арабското минало на османската култура. Видите ли, нека да отхвърлим всички перси и араби, които така или иначе са ни повлияли. Хайде сега да се „вестернизиране” (озападним)! Разбира се, тове е нито първият, нито последният опит. Вълната на вестернизацията започва от падишаха, царувал на границата между 18 и 19 век, когато военните поражения от европейците вече са се превърнали в нещо обичайно. Османците са изгубили маса време и интелектуална енергия за това – да разберат европейците. И започва един цивилизационен проект, продължаващ до днес. Разбира се, става дума за изменения в цивилизациите, в менталните структури. Всичко започва с военните науки, медицината, университетите и прочия, но разбира се, в такъв амбициозен проект за изменение на културата, цивилизациите, стоящи на двете страни на барикадата винаги ще бъдат противници и по различен начин ще си противодействат, ще се съпротивляват една на друга. По тази логика вестернизационният проект изисква врагове и те се намират – реакционери, традиционалисти, консерватори. Те и до днес воюват. И културният дух на страната се определя от тези борби. Преди около осемдесет години Кемал Ататюрк основава Турската Република, в която всъщност се съдържа тази идея. В този смисъл той изобретява „турската нация” (трябва ли да споменаваме, че дори в началото на ХХ век думата „турци” не е много популярна?). Той се мотивира с факта, че на турски език говорят и османските управници, и обикновените хора. Значи – ще бъдат турци! Той също така се опитва да дистанцира турското минало от арабското: с други думи, хайде да забравим столетията османска история, защото нашата „турскост” всъщност е съществувала още в доислямските времена. Той създава турската нация, основавайки я върху центалноазиатските турци, простите хора. Дори все още във времето на моето детство всичко, свързано с османското минало се считаше за лошо, реакционно, несъвременно, неевропейско. За всичко това исках да разкажа в „Черна книга”.
- Но „Черна книга” в голяма степен е биографическа…
О, да, биографическият елемент е много важен. Няколко думи за моето минало. През 1985 година заминах за Щатите за три години, защото жена ми спечели стипендия в Колумбийския университет. Американският постмодернизъм ми предостави възможност да вникна в проблематичните отношения между Турция и миналото й. Четейки Борхес и Калвино аз разбрах, как трябва да се говори за османското минало, при това без човек да бъде непременно реакционер или да попада в идеологическите уловски на историята. Тогава започнах да чета поезията на суфите и да се интересувам от ислямския мистицизъм. За щастие, библиотеката на Колубмийския университет разполага с огромен турски отдел. И тогава аз открих наново светската ислямска литература. Аз четях поезията на суфите като нерелигиозен човек. И струва ми се, това беше първото ми четене на религиозни текстове въобще. Защото тези автори, например Мевляна, са популярни, но в класическия смисъл. Аз обръщах внимание не на божествената мъдрост, а на сюжетите, на алегориите. На почти Борхес-ианските истории, които разказват. Тогава обърнах внимание на това, че от структурна гледна точка европейската и ислямската средновековна литература много си приличат: алегориите по същността си са еднакви. „Черна книга” се основава върху два-три класически суфистически текста. Например „Събранието на птиците” – историята на птичето ято, което търси своя бог, и накрая прозира, че той е вътре в него. Аз се намирам в много изгодна позиция, за каквато предходното поколение турски писатели просто не би могло и да мечтае: аз успях да обгледам традицията спрямо непосредствените отношения в съвременността, погледнах в очите, това, което са направили класиците ни и написах книга. Структурата на „Черна книга” напомня за „Истанбул”. Когато я пишех, усещах огромна – почти националистическа – съблазън да създам нещо подобно на Джойсовия „Улис” („Одисей”). Пред него също се е разпрострял градът, на който никой не обръща внимание. И той е бил достатъчно смел за това да представи този град като център на вселената и да го опише така, че читателя да проумее: съвършеният класически текст на западната цивилизация може да бъде потърсен в дребните детайли на всекидневното съществуване. В определен смисъл „Черна книга” е написана във формата на безмълвен диалог с „Улис” – протичащ в съзнанието на автора.
— Кой беше първи – Джойс или замисълът за написването на „Черна книга”?
Честно казано, не помня. Доколкото се познавам, в моето съзнание винаги се намират няколко „програмни” литературни проблема, които заемат центъра на вниманието и въображението ми. И книгата се оказва решението им. Веднага. Освен „Улис” аз размишлявах и върху Борхесовите алегории. Но на мен ми се искаше да пиша не за Атина или за Диана, а за класическите арабски, ислямски персонажи. Борхес ми помогна да намеря начина на изображението, Джойс ми подсказа да се съсредоточа върху Истанбул, а също и да построя разказа си като диалог от големи текстове. В тази книга също се усеща влиянието на Еко и Калвино. Безусловно се чувства и Пруст.
— Тоест, критиката е права, когато Ви сравнява с тези автори?
Да, въпреки, че в последно време престанаха да ме сравняват. По повод на моите първи книги западната, особено американската, припомняше около 20 имена, като понякога силно преувеличаваше тяхното влияние. Работата е там, че ако не си западен човек, към тебе винаги ще се отнасят като към екзотично животно. Като че ли ти си нов вид плод – нещо средно между портокал и праскова?! В моя случай портокалът е Борхес, а прасковата – Еко. Когато преди 20 години моята първа книга излезе в едно малко издателство в Англия, моят издател ме попита: „Какво да напишем на обложката? Подскажи ми няколко имена.” Аз бях млад тогава и много сериозно се отнасях към себе си, затова му написах цял списък: Хофман, Достоевски, Набоков, Калвино. А моят издател остави само Калвино. И, разбира се, всички рецензии се копират една друга. Те са написали това, което аз съм им написал!
—А как иначе да преживяват критиците без подобни сравнения?
Е, разбира се, и това е бизнес…Но в него произтичат странни неща. Да кажем, аз събирам идеи за написване на статия – всяка статия има своето „досие”, своя история. Една от тях ще посветя на неправилното изписване и представяне на моето име. Името ми е доста просто, новече се събра цяла колекция от невероятни варианти. Друга статия бих посветил на блърба на корицата. Например – забележителната история за Гарсия Маркес. На първото американско издание на „Сто години самота” на Маркес, на блърба е написано: „Гарсия Маркес – след Варгас Льоса – най-добрият писател на Латинска Америка.” След десет години в ръцете ми попадна книга на Варгас Льоса, където на блърба беше написано: „След Гарсия Маркес, Варгас Льоса е вторият писател в Латинска Америка.” Издателите, за които ти си екзотична птица, винаги те сравняват с някой по-известен, в сравнение с теб, когото читателят познава. Вече с никого не ме сравняват, а пишат: „Авторът на „Името ми е Червен”…”
—Каква е топографията на текстовете Ви? Вие преживявате града като текст или се опитвате да построите град от текста?
По времето, когато пишех „Черна книга” имах подобен проблем. Когато става дума за словесно описание на града, за да измислиш текст, наподобяващ Наполеоновския за Египет, собствено, опора на описанието се оказва удивлението. Изкуството на описанието е свързано с виденията и умението да се преразказва дори онова, което не се вижда. Енергията на такъв тип описание присъства в моята „Черна книга”. Моята проза всъщност е свързана с енергията на описанията, а описанието е – умение да властваш, да се владееш сам себе си, да контролираш и да доминираш. Но другата част от разума ми е заета с разработката на текстурата на произведението, която съответства на текстурата на града. Това не е обикновено описание, а търсене на съкровената мелодия на структурите, която съответства на тайната мелодия на анархическия дизайн на града. Това не е просто улавяне на отделни моменти, а умение да почустваш музиката, която да подхожда на градския звуков фон – на мелодията на града.
- Кой е Вашият въображаем читател? Как си го представяте?
Разбира се, имам такъв читателски образ. Имам читател. Изкоството на прозата изисква читател. Ако поезията можеш да я пишеш и само за себе си, защото поетическият текст „излиза” така да се каже от теб – като във времената на романтизма; в изкуството на прозата има нещо от занаятчийството. Понякога това няма нищо общо с „високото изкуство”. Има интересна история, но има и читател, чието присъствие сме длъжни да отчитаме. В този смисъл това е доста скромно изкуство, което с времето може да се превърне в твърде героично дело. —Но романистът винаги „служи” на читателя! В този аспект моето разбиране за прозаическото изкуство не е модернистко.Разбира се, близо до мен винаги е въображаемият (имплицитният?) читател. Когато писах „Черна книга”, въображаемият читател изглеждаше така – човек, който живее в сложния и невероятен Истанбул, но не си представя, че за собствения му град може да се пише ТАКА. И най-важното е да бъде удивен от този текст. Някога турската литература беше сравнително по-проникната от социалната тема. Разбира се, и тогава е имало автори, пишещи за Истанбул, но не и за неговите загадки. Аз предложих на читателя своего рода екскурзия из града, но заобиколих социополитическия аспект. Аз говоря за съвсем други неща.
- След „Черна книга” започнаха изключително високо да Ви ценят на Запад и силно да Ви критикуват удома. Конкретно – когато пишехте „Името ми е Червен”, кого си представяхте като читател – по-скоро западния чове или турския? Или пък – това няма значение?
Този въпрос ми задават много често – особено в Турция. И особено сега, когато ме преведоха на много езици, това вече започва да ражда подозрения: той е толкова популярен на Запад затова, защото се стреми да угоди на тях, не на нас. Това е политически способ да те захвърлят (залостят) в ъгъла. И да се подменят понятията: когато виждат резултата и говорят, че в края на краищата това е била интенцията, замисълът. Но това съвсем не е така: в началото аз мислех и си представях единствено турския читател. А сега вече не мога да не обръщам внимание на нетурската аудитория. „Черна книга” например се продава в 200 хил. тираж и в Турция, и в САЩ. И когато ме питат за кого мисля, от моя страна ще бъде нечестно да отговарям: „Само за вас, любими мои турци! А всички тези християни ги ненавиждам.” От друга страна аз не съм глупак и чудесно разбирам присъствието на въпроси от рода на: не ни ли прелъстявате, не обостряте ли умишлено интереса на публиката към екзотиката… Аз обръщам тези въпроси от друга страна и сега те присъстват в моя нов роман. За мен да бъда романист – означава да умея творчески да реагирам на последните, най-новите събития. А на писателите, които говорят: безразлично ми е какво пишат критиците, читателите, не ме вълнува и качеството на преводите – лично аз не им вярвам! Това не се отнася за мен. Аз попадам в различни ситуации и си давам сметка за това. Но аз не правя излишни, фалшиви ходове – в смисъл, че не прибавям нищо към своите романи само заради по-добрите продажби в Германия, или в Щатите, или в Турция. Аз съм си просто аз.
- През 1960 година, непосредствено след излизането на „Чумата” на Камю критиката заговори за смъртта на големите наративи. Но при четенето на „Черна книга” се създава впечатлението, че големият наратив си „поема въздух”. Заживява нов живот. Как мислите, може ли Орхан Памук да провокира възраждането на големия наратив?
О, аз вече казах, че съм доста скромен човек… И винаги се отнасям с недоверие към твърдението, че нещо мъртво би могло да се съживи. А литературните критици поне веднъж в десетилетие задължително убиват романа. И после ме питат: „Господин Памук, романът умря? Какво мислите по този въпрос?”. Аз? Аз имам толкова много читатели по целия свят. В края на краищата аз печеля и пари от това. Мъртъв ли е романът? Не знам! Въпросът за смъртта на романасе появява и изчезва регулярно, периодично. Интересно е обаче да се говори за смъртта на романа не след камю, а след появата на френския експериментален роман – Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и цялото това поколение. Те са написали забележителни книги, но са довели романа до тупик, до ступор. От друга страна считам, че големият наратив до този момент е възможен, и е възможно съживяване на романа въобще. Освен това – така или иначе той си е жив. Жизнеспособността на романа зависи от неговата еластичност. Той може да приема различни форми. Може да преразглежда, преосмисля традицията, да експлоатира есето като възможности, да обиграва женския любовен роман, детективския… Може да се прави всичко възможно, по желание.
- Какви са Вашите собствени читателски вкусове? Можете ли да опишете картината на съвременната литература?
Възхищавам се на Томас Бернхард, разбира се – на Борхес и Калвино. Много ценя Джулиън Барнс и Пол Остър. Джон Барт не ми харесва, но е твърде постмодерен, много доволен, освен това, от своята постмодерност. Арундати Рой написа прекрасен роман „Богът на дреболиите”, но тя е писателка с една книга и това е по-скоро книга за Индия, отколкото книга за изкуството на романа. Уважавам Уилям Бъроуз, но не принадлежа към поклонниците на Буковски, който бешие много популярен в Турция в деветдесетте. Много млади хора се опитваха да му подражават.
- А какво знаете за източноевропейските литератури?
Не много. Чел съм „Хазарски речник” на Павич. Аз не бих написал такава книга. Но от друга страна неговите проблеми много ми подхождат: той се намира в периферията на европейската литература, роден е в такава страна, където се изразяват с турски поговорки и дори ако поемеш стрелата с уста никой няма да забележи. Павич също е чел Борхес и Калвино и твърде успешно избягва от социополитическите въпроси, в края на краищата все пак ги докосва. Чел съм Даниил Киш, твърде модерен в 80-те и 90-те. Меша Селимович е доста популярен в Турция, но не мога да кажа, че той ми е повлиял. Разбира се, познавам Богомил Грабъл. Неговата повест „Влакове под особен надзор” беше много популярна в Турция.
- В едно от Вашите интервюта един журналист каза, че в Турция се носят слухове, че успеха Ви на Запад е благодарение на това, че имате роднини в Щатите. А Вие отговорихте, че това е много по турски казано, много провинциално. Какво е за Вас „провинциалността”?
Неотдавна аз написах своя първи, и както обичам да се шегувам – последен политически роман. Политически означава, че главните действащи лица са ангажирани с политиката, сюжетът е съзнателно политически. Но има един проблем – политическият роман отдавна вече е анахронизъм. Съответно – на мен ми се наложи да пиша нов, експериментален, постмодерен роман, който бе длъжен да има и блясък, и чар. И една от главните теми на този роман беше провинциалността. Всъщност, за мен това не е лоша дума, а огромна тема. Първо – тази печал на осъзнатата истина, че историята на света, цивилизацията се „прави” някъде, на друго място. Там се случват събитията, за които после се говори. Ти не си играч, не си борец, герой. Даже историята на твоя занаят, да кажем – романа или литературата въобще – се решава от великите люде в Ню Йорк, Лондон, Париж. А към теб дори информацията идва със закъснение. Тази ситуация страшно ме дразни и огорчава: отначало се сърдех на своите провинциални съграждани, които тази ситуация не вълнува въобще и които се гордеят съ своето национално равнище. А след това се сърдех на тези типове в Ню Йорк, които са доволни от това, че определят литературните вкусове на света. В моя политически роман, наречен „Сняг” аз драматизирам тази ситуация. Писах за това, че и до днес се сблъсквам с този проблем. Когато предстои да рецензират романа ми в „световните столици”, там вероятно ще напишат „този турски, мюсюлмански писател”. И всички мои герои и общочовешки проблеми, за които говоря, ще бъдат вкарвани в шаблона на етническия проблем. Моята човечност ще се определя от моята националност! Още повече, че мирът се обезпечава от дапада, затова и извън границите му започва „етническия мир”. И, в същността си, хуманността на моите персонажи се определя от Запада. Ако, да кажем, американецът Пол Остър напише любовен роман, този роман ще бъде за общочовешката природа на любовта. Ако аз напиша любовен роман, това ще бъде роман за проблемите на турската или ислямската култура. Тук отново влизаме в оковите на провинциализма, в натиска му, срещу който аз се опитвам да се боря. Следователно, за мен провинциалността – това е съзнателно или несъзнателно състояние, когато историята се прави на друго място, а ти си просто вън от нейните граници. Или Чеховското „В Москва! В Москва!” – животът протича навсякъде, където му е угодно, само не и тук. Впрочем, това не е така, просто трябва да имаме очи, смелост, креативност, за да го видим.
- Как се чувствате като локомотив на съвременната турска проза?
Първо, аз пиша проза в продължение на последните 30 години, публикувам от 22 години. Имам огромно количество врагове. И за това време загубих чувството за солидарност със своите колеги. Аз се чувствам самотник. Понякога е възможно някой отстрани да намери нещо общо между мен и другите писатели, но аз не го чувствам така. Не се чувствам комфортно, когато трябва да репрезентирам свои колеги-писатели.
- През 1998 година Вие се отказахте от държавната награда „национален писател”. Какво искахте да кажете с този жест? Опозиционен ли беше той? И бихте ли го повторили днес?
Тогава аз безспорно трябваше да постъпя така. Тогава в затворите лежаха журналисти, писатели. И аз ги познавах. Беше война между турската армия и кюрдските партизани-националисти. Аз съм турчин, но считам, че турската държава провеждаше неправилна политика. Тя нямаше право да бомбардира собствените си граждани. Освен това в Турция кюрдският език е обезправен, репресиран. Аз не говоря за това, че действията на кюрдските партизани са морално оправдани. Считам, че и двете страни не бяха прави. И бях против тази война. В интерес на истината журналистите ме нападаха. Затова много се учудих, че правителството ме предложи за тази награда. Възможно е, поради това, че книгите ми се превеждаха много добре, срамно беше да не изберат мен. Но от друга страна правителството преследваше толкова писатели и журналисти, че, струва ми се, не ги удиви моя жест. Значи – не е бил чак такъв героизъм. А шумът се вдигна от Запад. Но ситуацията не трая дълго. Аз правех маса подобни жестове. А дали бих направил подобно нещо днес? Не. Защото в последните години турският парламент прие много нови закони за това, че ще е възможно Турция да се присъедини към Европа – към Евросъюза. Държавата продемонстрира невероятен прогрес. Аз не говоря за това, че Турция се е превърнала в прелестна и възхитителна страна, но моята енергия днес е насочена към влизането на Турция в ЕС. И това е по-важно от критикуването на миналото – нещо е станало някога…
- Толкова ли е важно за вас да насочвате енергията си към решение на политическите въпроси – в Турция и в света?
Когато бях на 20 и започвах да пиша, когато бях на 30 и започнаха да ме издават, нямах потребности да бъда политически ангажиран, не ме интересуваше политиката. Предшестваше ме поколението на левите писатели, социалисти, доста смели и политически аткрактивни. А аз бях срамежлив буржоазен младеж. Мен също не ме обичаха, защото пишех за висшата класа. Но в средата на 80-те, когато започнах да излизам на международната сцена, ме караха да коментирам политическите събития. Поръчваха ми статии от The Guardian, Der Spiegel, но не и от турските издания. Те можеха да препечатат, да кажем, The Guardian, но с купюри (съкращения). Да, имаше цензура, вътрешна цензура на самите редактори на изданията, не на последно място и защото икономически зависеха от държавата. Сега ситуацията е много променена. И няма голяма разлика между външно- и вътрешнополитически коментар. Сега политическите въпроси се решават на международно равнище, на равнището на ЕС. Но не говорим ли твърде много за политика? Изобщо не считам, че политическата ангажираност е присъща на писателя. Аз съм правил своите политически изявления не затова, че се чувствам отговорен за своя народ. А защото лично много ме дразнеше тази ситуация. Аз всъщност отдавам на политиката 3 % от своята творческа енергия.
- Какво Ви прави щастлив?
О, много малко неща. Моето щастие е - да напиша една хубава страница. И толкова. Даже дъщеря ми знае, че моята депресия и лошо настроение означава само едно – днес страницата не ми се отдаде.
Беседа с писателите Екатерина Ботанова и Андрей Бондар.
В: Зеркало недели/ Человек, № 25 (500) 26 июня — 2 июля 2004.
Преведе от руски: Евдокия Борисова
Няма коментари:
Публикуване на коментар