неделя, 12 септември 2010 г.
петък, 3 септември 2010 г.
МЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част I
…Се сбъдна. Понякога мечтите се сбъдват по два пъти. „И става все по-хубаво” – възторжено-трепетно, но и малко тревожно възкликва Юлето. Защото следващият път някоя от нас няма да се върне обратно. Със сигурност. Подозирам, че това ще е тя. Малко прилича на Фюсун…Само час, откакто сме в Истанбул и вече сме на корабче по Босфора. Отсреща аленеят в златно склоновете на Юскюдар… - това май беше цитат от романа. „Музей на невинността” си е обсесия. Както и самият Орхан Памук, впрочем. Имам предвид книгите му. А иначе, влюбените в него сме много. Името ни е легион. Обсесивен е и Истанбул.
Кеят на Еминьоню гъмжи от хора. Всякакви. С бурки и чадрита, с шалвари и дънки, презрамки, пиърсинги, къси панталонки и високи токчета. Немислимо високи токчета и немислимо дългокрака блондинка – самото предизвикателство спрямо невинността, въздържанието, добронравието. Рамазан е. В този град обаче нищо няма значение. И… всичко има значение. Всеки е ценен, никой никому не пречи. Живее се за удоволствие. Вкусът към живота май го притежават само ориенталците.
Един гларус е стъпил по покрива на нашето корабче и Бояна упорито се опитва да улови сянката му. Има изразителни крака – почти колкото блондинката. Тя улавя ципестите му стъпки и горделивата човка. Профил на актьор – от онези, знаменитите звезди на Йешилчам студио. И той е турист.
Ние обаче не сме. Ние сме у дома си. Всъщност, осъществяваме заветната точка от нашия проект „Пътуване по стъпките на героите от романа „Музей на невинността””. Това не е от онези познати героически пътешествия, които обикновено започват от родното място и… завършват на Околчица. Нашето започва от Истиклял – след като вече е започнало в морето. След кръщението в Босфора попадаме на Булеварда на изгрева и залеза. Космополитният Истанбул. Турция, която принадлежи на хилядолетия и континенти, на вери, езици, култури. Пъстрата тълпа ни повлича и… някои се изгубват. Каква прелест – да се изгубиш в този град, при това в началото на деня и в края на август. (Вечерта Милена и Ваня вдигат скандал в хотела, за това, че са се изгубили, а ние не сме ги потърсили. Не са много убедителни. Мисля, че дори са доволни. Човек има нужда да остане насаме с Истанбул. Така е първия път. Като след любовна среща.)
Истиклял – един коктейл от миризми на пържено, ванилия, канела, джинджифил, скъпи парфюми, плодове, печени кестени и мисир (царевица); мелодии (ориенталски, етно и джаз в един невъобразим фюжън), човешка реч, прозвъняване на трамвай, който упорито си проправя път през пешеходците. Един Аллах знае как успява да го стори. Живописна мотриса в дървен обков и декоративни врати от изящна желязна дантела. Във всеки момент очакваш от прозореца да надникне самата Агата Кристи. Вместо нея – прелестно женско лице с артистична бенка, скрито зад тъмни очила. Още една Фюсун. Навсякъде Фюсун.
Фотообективите ни щракат като луди. Предимно към витрини на сладкарници, отрупани със сладкиши, над които дълго гадаем какво са всъщност. А нашата преводачка Ели изброява всевъзможните им заглавия – кадаиф, кюнефе, чьорек, мухалеби, профитерол.
Това, последното звучи като сироп за кашлица – всъщност е приказно вкусен специалитет от малки еклерчета пълни ама със съвсем истински еклерен крем и поляти със сос от течен шоколад. (Забравих да спомена още в началото – тук всичко е истинско. И сиренето. И сладоледът. И симидът. И еклерите. И бирата „Ефес”. Въпреки Рамазана.)Опитваме от любимия сладкиш на Фюсун. Профитеролът. Афродизиакът на Фюсун и Кемал (не че са имали нужда от подобни стимуланти). Дегустираме го – разбира се – в сладкарница „Инджи”. Интериор от 40-те години на века, дървени полирани мебели, стилни витринки със сладкиши, от стената ни гледа Кемал Ататюрк, докаран с високия си астраганен калпак.(Онзи, същия, който сменя с феса, обърнат към хилядната тълпа с думите – това и вие го можете, направете го! Бъдете европейци!) Навсякъде е Ататюрк – по булеварди, подлези, градини и паркове, ресторанти, магазини, сладкарници. Монументи, бюстове, стени… Заел горда, решителна поза. Гледа към Босфора. Към бъдещето. Прилича на дядо ми Радослав – същите светли очи, същата горда осанка, тънки, решителни устни, мустачки а ла Кларк Гейбъл, високо чело. Отнесени от вихъра. Как да не се чувствам у дома си? Та – Ататюрк наднича в профитерола ми, който се стопява с 2-3 загребвания на лъжицата.
Правим си снимки с изключително сериозния управител, който прецизно тегли маркови плочки шоколад „Инджи”, като че ли животът му зависи от това. Привиква ни една по една – за персонални снимки. Позираме. Дегустираме. Делово.
От отсрещната витрина на скъп бутик се отразява рекламен постер на Каванч Татлату. Гледа сластно. И разтапящо. Към „Инджи”. След малко виждам и истинският Къванч, но…трамваят ни разделя. Завинаги. Човек мистично се появява и изчезва в тази милионна пъстротия и шумотевица.
Слизаме надолу към Генуезката кула. Но преди това минаваме през Чукурджума. На поклонение – право към къщата на Фюсун. Нали сме литературни поклонници. Огромна червена къща на ъгъл, улица „Далгъч Чъкмазъ”, №24. Страница 276 от романа. Всичко съвпада.
Внимаваме да не настъпим някоя свещена котка от хилядите, обикалящи улиците и парковете на този град – всички са шарени, добре гледани (ако и да са бездомни), фиксират ни проницателно, зомбиращо. Позират. Потомките на спасителката на Мохамед. Всяка от тях, дори най-невзрачната и проскубаната, стъпва грациозно, царски, влачейки зад себе си въображаем плащ от отрязаната наметка на Пророка. Всички знаем легендата. И че голям грях е да се разбуди спяща котка. „И бездруго жена, която недолюбва котките, не може да направи мъжа щастлив.” – казва мама Веджихе на сина си в „Музей на невинността”. Страница 272. Нито за миг не забравяме това. И снимаме.
В къщата на Фюсун кипи трескава строителна дейност – след месец тук Орхан Памук ще открие истински Музей. На невинността. На литературата. Турците могат да си го позволят и явно имат публика за такова начинание. Ние си имаме Музей на революционното движение. Ще си имаме и български Лувър. Защото сме европейци. Турците правят храм на една книга, на една измислена любовна история. Ние пък затова сме тук, в Истанбул, за да докажем, че не е измислена.
Удивителна гледка представлява витрина на книжарница по Истиклял. Разкошна. Като сладкарница. Традиция и модерност, запад и изток си подават ръка и тук. Шоколадови торти и баклави, Чалъшлар и Памук, Пруст и Кафка. Но винаги ще има по един голям запазен щанд или лавица за Ататюрк. Книги за живота на Гази.
Генуезката кула – нищо особено. Дразнещо активна туристическа атракция, опасана с асансьори от които се изтъркулват като от консервена кутия рояци англичани, японци, италианци (те се чувстват като чорбаджии тук). Имам чувството, че преди векове генуезците са построили тази кула не за наблюдение и отбрана, а да има къде да пият кафе и да се освежават в тоалетната претенциозните италианки. Кулата – на абордаж! От лазещите по стълбите хора не можеш да видиш чудното ренесансово творение, от върха на което се вижда като на длан Градът. По интересно е навън – около нея. Въжеиграч и публика, която го нахъсва (той не събира пари – играе за удоволствие), художници рисуват с маслени бои, влюбени двойки се целуват, пият чай, безделници премятат броеници. Възрастен истанбулец потъва в зелените очи на Валя и широко усмихнат позира за снимка с прелестната русокоса „рашън”. „Но, бългеъриън”. Чок гюзел! Няма значение. Защото всичко има значение. Като че ли генуезците нарочно са по
строили тази кула – за да има къде да се открием, снимаме, разберем, обичаме.Денят завършва със задължителния кеф – чай с наргиле. Тук кефът е нещо задължително – той се овеществява в уханието на мента и зелена ябълка в умопомрачително силния тютюн и тръпчивия чай, от който сърцето ми ще изхвръкне. Отпиваме и пушим, бълбукайки. Говорим и се смеем. Бълбукайки. Дълго и напоително. За наргилето действително това клише важи в пълна сила – пуши се „дълго и напоително”. Отвсякъде мъжки погледи изяждат и изпиват Юлето. Дали ще успеем да я върнем в родината?... Срещу нас е култовото кино „Мажестик”.
Където Кемал и Фюсун са изгледали толкова много платна и са мечтаели за филмова кариера. Фоайето му напомня на музей и сладкарница едновременно. Масички и столчета в стил ампир или виенски, може би? Сецесион. Дума, от която Ники винаги и задължително избухва в неудържим смях. Истанбул в сецесион обаче си звучи и изглежда напълно в реда на нещата. Не ни разрешават да снимаме – запазваме с Бояна само два поразмазани папарашки кадъра от интериора. Очевидно в Турция в кино се влиза като в храм? (В Синята джамия 
Султанахмет обаче се снима безпроблемно.) Ние сме поклонници. Но май си въобразихме, че можем да превземем вечността?...* * *
Евдокия Борисова
Фото: Бояна ПетроваМЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част II
Утрото ни започва отново от Еминьоню, площада пред Египетския пазар. Площадът с гълъбите. Като във Венеция е, но по-хубаво. По-истинско. От Йени джами се разнася напевен сутрешен езан, на слънцето проблясват златните полумесеци по мечетите и минаретата. Върху деколтето на Дарина проблясва стилизирано златно кръстче. Не мога да определя какво е – такова едно – нито православно, нито католическо, не е и евангелистко. С равни, удебелени връхчета – прилича повече на звезда или цвете. Помирено с полумесеца. Някакво странно спокойствие и омиротвореност на духа създава този град – милионен, пренаселен с туристи, поклонници от арабския свят. Бради, шапки, бурки, роби, шалвари, елеци. Задължителните молитви и поклони на изток. Рамазан е.На площада е опъната огромна шатра и дълги маси – вечер, точно в 20 часа мюезинът провъзгласява край на дневния пост. Дълги опашки се вият на входовете. Обичай е да се вечеря заедно. Характерна гледка е: семейна вечеря на тревата в парка, газово котлонче за чая, покривка, отрупана с блюда. Всички заедно. Забулени, гологлави, млади, стари. Кой както разбира живота. Всеки с всички. Никой против другия. Молитвата звучи като хипноза. Колективен сеанс на стаяване. Смирение. Най-внушителна е полифонията й в историческата част на града – Синята Джамия, джамията Баязид, булевард Орду, Университета.
Другият колективен сеанс има политически тон. Малко креслив. Агресивен. С лика на Ердоган. Гласувайте за Референдума. На Референдума. Твърдо „Да” или „Не”? Кой път ще изберем? За или против Европейския съюз. За или против даване на повече права на Президента, за сметка на съдебната власт и влиянието на военните. Събираме листовки по стъпалата на подлезите, разглеждаме рекламни брошури. Втренчваме се в първите страници на вестниците. „Но, лейди, но” – това не е за вас, не ви е нужно. Не го разбирате. Не ви трябва. Негодува продавачът на дюнери, сервитьорът на кафе а ла турка и най-превъзходния сладолед, който някога съм опитвала. Истински малинов сладолед с дъх на детство.
Днес ще прекосим Босфора няколко пъти.
Покоряваме Къс Кулеси – запазената марка на сълзливите турски мелодрами. Масовокултурната ни програма оптимум е изпълнена. Потресаваща легенда (за бащата, неуспешно скрил дъщеря си от нейния любим в непристъпната кула); магнетична гледка отгоре. Изумрудените води на Босфора са пред очите и отново в обективите ни. 
Пред нас – влюбени корморани, които се правят че ловят риба, а всъщност ухажват женските. Зад гърбовете ни – вътре в сладкарницата - влюбени англичани над средна възраст. Той й прави смешки, крие се на терасата, свети й с огледалце в обектива, тя се прави на изненадана, протяга ръка и изписва на стената на кулата имената им, заключени в сърце. В този град май всички са влюбени. Попаднали сме в един гигантски сериал, но липсват сълзите. Затова пък снимаме ли, снимаме…
В късния предиобед сме в сърцето на Истанбул – и на нашия проект. Квартал Нишанташъ. Лъскави улици и витрини. Пресичаме след дълго чакане на светофар на пресечката бул. Тешвикие – бул. Валиконаъ. Пред нас заковава спирачки лъскав джип, от който слиза ослепителна красавица, стройна и слаба като манекенката, усмихваща се от отсрещната витрина. Изящният й глезен стъпва на паважа и с ловки стъпки пресича… на червено. Заметната е с кардиналско лилаво кимоно, след нея се носи на талази мирис на френски парфюм. 12 часа на обяд е. Потъва в навалицата.
Джамията Тешвикие – една автентична гледка от прозореца на Кемал. Нагоре по улицата, на срещуположната страна откриваме кооперация „Памук” – цялата в бели завески, красиво зелено дърво пред входа. Заковаваме поглед върху порталната врата, откъдето… никой не излиза в следващия половин час. Снимаме се. Щастливи сме. На светофара до мен стои мъж с очила. Плътни устни, очила, изискана осанка. „Виж колко много прилича на Орхан Памук” – ми шепне Ели, но докато огледам профила му (удивителна прилика, но по-тънколик, с тъмна коса) светва зелено и… мъжът се стопява в потока от хора. Трябваше да извикам, да протегна ръка… Обсесията не ни изпуска нито за миг.
Озоваваме се пред ресторант Хюнкяр. Тук само преди 3 седмици е обядвал писателят. Любимо място. Прохладно, изискано, блестящо чисто, спокойно. Дали няма да се появи и днес – обедно време е, все пак? (Онзи от светофара обаче тръгна в обратна посока. Значи? Не е бил Памук.) Пием кафе - а ла турка, естествено, с много каймак. Ели си поръчва сютляш. Мляко с ориз. И много канела отгоре. Баба го правеше в детството ми.
Дали да не го опитам и аз? От стената ме гледа дядо. Дежа вю? Осведомяваме се за коронното блюдо на Орхан Памук – сърмички и зеленчуци. Сервитьорът ни разпитва и си води подробни записки. Чел е „Истанбул”, „Музей…”-ят обаче не е. От стената ме гледа отново Ататюрк, сватбената му снимка с Латифе. Снимаме всичко. Сърмичките. Снимките. Потегляме, не – политаме нататък.Следобед тръгваме …където ни видят очите. Имаме си спътник, имаме си карта и… роман. Търсим Белград Ормани – гората, където Кемал и Сибел правят своя първи и последен пикник по европейски. Пътуваме по крайбрежен булевард (този от летището до Еминьоню се казва „Кенеди”), който опасва целия Бебек. Кварталът на богатите. Кварталът „dolce vita far niente”. Яхти, вили, палми… И безкрайна морска алея. В далечината се мержелеят Сцила и Харибда. Но никой още не подозира какво ни чака – най-малко спътникът ни, роден истанбулчанин с героичното име Еюп Йълдъръм (Светкавицата), който за първи път в живота си се отдалечава толкова много от познатите си територии. Пътуваме с часове, изгубваме се, намираме се, преваля следобедът, а градът не свършва. Напротив.
Гората Белград като че ли тича пред нас. Няма стигане! С питане и до Цариград се стига. А из самия Цариград? Пак с питане. Стигаме прелестен парк, огромен, същинска гора. Тук някога са идвали на лов за елени султани, паши и бейове. Има стар язовирен бент и водохранилище на повече от 400 години. Откриваме „полянка с изглед към Бентлер” и… потъваме в безмълвните любовни ридания на Кемал. Снимайки. Пием чай, отмаряме. 
Юлето го дава по-весело и се намества в бяла плетена люлка. Ники потъва в хамак. Милените задрямват. Само Бояна неуморно щрака.
Връщаме се. Светкавицата отдавна спи на първата седалка. Омаломощихме Йълдъръм. Sic transit Gloria mundi. По-северният балкански дух в наше лице обаче още е жив. Даже бушува. Пред нас е залезът на…изтока. Преди това обаче ще попаднем в мармалада на чудовищния истанбулски трафик. Никой никога не е виждал толкова автомобили на едно място. Дали е същото в Ню Йорк? В Токио? Такова чакане. И такова дивно спокойствие. Между коли и автобуси се промъква живописно облечена в светли дрехи, забрадена жена и продава цветя. Направо на платното. На никого не му е до букети. Но тя не се отчайва. От отсрещната колона, като че изпод земята изниква мъж, който съсредоточено разбърква бурканче с пяна и прави огромни сапунени мехури. Удивително трайни. Успокоява трафика? Шарено е.
В съседство от нас спира лека кола, от която се подават… аз изброих 8 или 9 женски глави. Ваня твърди, че били 12. Различен калибър, забулени, отбулени, с плитки или пуснати коси… Шофьорката е със забрадка, до нея седи момиче по презрамки. Всички се смеят. Сестри? Майки и дъщери? Братовчедки? Мини харем? Няма значение.
Вдясно гледката принадлежи на квартал Левент. Истанбулското сити. Прилича на Лондонското ама не съвсем. По-американско е, някак. Банки. Холдинги. Амбасадор. Кули близнаци – няколко тиража. Видеостени. Свят от стъкло. Имат си и Търговски център със статуя на Златния Телец. Техният е стъклено-диамантен.
След малко сме на моста Галата и вече плуваме в свои води. Слънцето бавно залязва, осветявайки елегантния профил на джамия в далечината. Бояна улавя момента…
* * *
Евдокия Борисова
Фото: Бояна ПетроваМЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част III
…И още много други моменти ще улови в обектива си… Въртящ се в унес дервиш; разпенените води около Принцовите острови, безкрайното пътуване дотам и безкрайните брегове на Несвършващия Град; достолепната сграда на Морското училище на остров Хейбелиада (от 1771 година); кафяви коне с руси гриви – файтоните са единственият транспорт на Бююкаада; петнист сетер, влюбен до полуда в снежно бяла котка с розоовеещи от бяло уши и пухкава опашка 
(проговори на Бояна с човешки глас); вили, палми, слънце, самотна смокиня, бугенвилии, олеандри, лилави акации, магнолии… Раят на земята. Където заточвали излишните принцове, за да не се бъркат в династическите сметки и да бъде обезпечена короната. Познаваме империи, които заточват, да кажем, в Сибир, в Аляска… Османската заточва в Рая? Обядваме със симид с пълнеж от маслинова паста и сладолед с ухание на диня, на сакъз и мастика. Разглеждаме рибни витрини, където лежат озъбени сред кубчета лед страховити риби, на половината от които не знаем имената. 
А Ели се предава – оказва се, че е експерт по сладките, но за рибите не й остават сили. 
Разпервам ръце и Бояна ме щраква. Поза гларус. Светът е мой. Или поне Бююкаада. Животът е прекрасен и имам от всичко по много – слънце, море, цветове, светлини, водни пръски. Литература. Сладолед. Орхан Памук. Възвърната невинност.Завръщаме се отново на Еминьоню – точно за следобедния езан в 17 часа. Прощален оглед на Египетския пазар за покупки, почерпки, подаръци… 
Ние с Валя инфантилно се отнасяме при… животните. Пълен захлас. Хората продават всичко, каквото ти дойде наум – та даже и това, което не ти дойде. Новородени пиленца (не съм виждала от детството си) и патенца пиукат в отделни щайги, а продавачът е седнал направо на паважа. Никой не му обръща внимание, но той търпеливо чака. И си милва стоката. Малки пуйчета и токачки, дребни зайчета, расови кученца и… съвсем нерасови малки котета, кацнали върху раменете на стопанина си…, а той, достолепно изправен си проправя път в тълпата, като че е сам на този свят, в този град… Прилича на пророк. Пророкът с котенцата. В огромни прозрачни бидони, точно на входа на пазара мърдат „лечителите” – живи пиявици, малки и големи, групирани по функции и качества: „за високо кръвно”, „за ревматизъм”, „кожни болести”, за всякакви болести… Пиявици с научни шифри. Също като в университета?... Забиват се в кожата ти и изсмукват лошата кръв. Можеш да си купиш една шепа. И, може би, ако повярваш – ще те излекуват. И – стоп – аквариум с малки зелени костенурки (приличат на изумрудени брошки, но мърдат – тук всичко мърда) бодро шляпат из водата. Декоративни ли са? Гледат ме. Изкушаваме се да си купим по една, но се усъмняваме, че ще оцелеят до дома… По-късно, в автобуса, Бояна ни уверява, че сме взели правилното решение – ставали огромни. Как ще ги гледаш в апартамент?
Аз пък се питам – какъв трябва да бъде стилът и начинът ти на живот (не говорим за стандарта), що за житейска философия трябва да изповядваш, за да си позволиш да мислиш за тези неща? И, живеейки в милионен град, да дойдеш тук, в късния августовски следобед, на разходка и пазар и за си купиш няколко дребни зелени костенурки? След което, прегърнат от трафик, жега, рамазан, референдум, грижа на насъщния, хора и животни, гълъби – да поемеш обратно към дома? Ако е Фатих – добре, ами Бейоглу? Бакъркьой, Бахчекьой, Бейкоз, Суадие?... Денят си тръгва. Бавно…Тръгваме си и ние. Обратно към България. 
Слънцето припича безмилостно (почти като в баладата „Хаджи Димитър”), безмилостен е и следобедният трафик, който могъщо ни улавя в прегръдката си. Любовно. Истанбул не желае да ни пусне.Евдокия Борисова
Фото: Бояна Петровасряда, 1 септември 2010 г.
ЕКСПОНАТИ ОТ МУЗЕЯ ИСТАНБУЛ
Сладкишът на Фюсун - профитерол в сладкарница "Инджи"
Пикник в гората Белград
В ресторант "Хюнкяр" - преди 3 седмици Орхан Памук обядва тук
Любимите блюда на Орхан Памук - зеленчуци....
... и сърмички
Пред къщата "Памук" - всъщност кооперация "Мерхамет"
Джамията Тешвикие в Нишанташъ- гледка от прозореца на Кемал
По линията "Таксим-Тюнел" на булевард Истиклял
Интериор на сладкарница "Инджи"-40-те години на ХХ век и днес
Бившата киностудия Йешилчам
Витрина на книжарница по Истиклял
Рибен пазар в Бейоглу
Квартал Чукурджума, къщата на Фюсун - бъдещият Музей на невинността
Историческата баня в ЧукурджумаФото: Бояна Петрова
Абонамент за:
Публикации (Atom)