МЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част I

…Се сбъдна. Понякога мечтите се сбъдват по два пъти. „И става все по-хубаво” – възторжено-трепетно, но и малко тревожно възкликва Юлето. Защото следващият път някоя от нас няма да се върне обратно. Със сигурност. Подозирам, че това ще е тя. Малко прилича на Фюсун…
Само час, откакто сме в Истанбул и вече сме на корабче по Босфора. Отсреща аленеят в златно склоновете на Юскюдар… - това май беше цитат от романа. „Музей на невинността” си е обсесия. Както и самият Орхан Памук, впрочем. Имам предвид книгите му. А иначе, влюбените в него сме много. Името ни е легион. Обсесивен е и Истанбул.
Кеят на Еминьоню гъмжи от хора. Всякакви. С бурки и чадрита, с шалвари и дънки, презрамки, пиърсинги, къси панталонки и високи токчета. Немислимо високи токчета и немислимо дългокрака блондинка – самото предизвикателство спрямо невинността, въздържанието, добронравието. Рамазан е. В този град обаче нищо няма значение. И… всичко има значение. Всеки е ценен, никой никому не пречи. Живее се за удоволствие. Вкусът към живота май го притежават само ориенталците.
Един гларус е стъпил по покрива на нашето корабче и Бояна упорито се опитва да улови сянката му. Има изразителни крака – почти колкото блондинката. Тя улавя ципестите му стъпки и горделивата човка. Профил на актьор – от онези, знаменитите звезди на Йешилчам студио. И той е турист.
Ние обаче не сме. Ние сме у дома си. Всъщност, осъществяваме заветната точка от нашия проект „Пътуване по стъпките на героите от романа „Музей на невинността””. Това не е от онези познати героически пътешествия, които обикновено започват от родното място и… завършват на Околчица. Нашето започва от Истиклял – след като вече е започнало в морето. След кръщението в Босфора попадаме на Булеварда на изгрева и залеза. Космополитният Истанбул. Турция, която принадлежи на хилядолетия и континенти, на вери, езици, култури. Пъстрата тълпа ни повлича и… някои се изгубват. Каква прелест – да се изгубиш в този град, при това в началото на деня и в края на август. (Вечерта Милена и Ваня вдигат скандал в хотела, за това, че са се изгубили, а ние не сме ги потърсили. Не са много убедителни. Мисля, че дори са доволни. Човек има нужда да остане насаме с Истанбул. Така е първия път. Като след любовна среща.)

Истиклял – един коктейл от миризми на пържено, ванилия, канела, джинджифил, скъпи парфюми, плодове, печени кестени и мисир (царевица); мелодии (ориенталски, етно и джаз в един невъобразим фюжън), човешка реч, прозвъняване на трамвай, който упорито си проправя път през пешеходците. Един Аллах знае как успява да го стори. Живописна мотриса в дървен обков и декоративни врати от изящна желязна дантела. Във всеки момент очакваш от прозореца да надникне самата Агата Кристи. Вместо нея – прелестно женско лице с артистична бенка, скрито зад тъмни очила. Още една Фюсун. Навсякъде Фюсун.

Три пъти минаваме нагоре-надолу по булеварда и все покрай една и съща красива, достолепна, потъмняла от времето сграда в стил бел епок… От нея натрапчиво лъха на кино и звезди. Добрата стара Йешилчам – днес от нея е останало едноименно кафене, входове на кина, които направо плачат за реставрация и афиши, афиши… История-палимпсест на турското кино, на златния бел епок на турските 70-те. До нея се залепя новостроящ се Мол. Мисля обаче, че няма да му се даде.
Фотообективите ни щракат като луди. Предимно към витрини на сладкарници, отрупани със сладкиши, над които дълго гадаем какво са всъщност. А нашата преводачка Ели изброява всевъзможните им заглавия – кадаиф, кюнефе, чьорек, мухалеби, профитерол. Това, последното звучи като сироп за кашлица – всъщност е приказно вкусен специалитет от малки еклерчета пълни ама със съвсем истински еклерен крем и поляти със сос от течен шоколад. (Забравих да спомена още в началото – тук всичко е истинско. И сиренето. И сладоледът. И симидът. И еклерите. И бирата „Ефес”. Въпреки Рамазана.)
Опитваме от любимия сладкиш на Фюсун. Профитеролът. Афродизиакът на Фюсун и Кемал (не че са имали нужда от подобни стимуланти). Дегустираме го – разбира се – в сладкарница „Инджи”. Интериор от 40-те години на века, дървени полирани мебели, стилни витринки със сладкиши, от стената ни гледа Кемал Ататюрк, докаран с високия си астраганен калпак.(Онзи, същия, който сменя с феса, обърнат към хилядната тълпа с думите – това и вие го можете, направете го! Бъдете европейци!) Навсякъде е Ататюрк – по булеварди, подлези, градини и паркове, ресторанти, магазини, сладкарници. Монументи, бюстове, стени… Заел горда, решителна поза. Гледа към Босфора. Към бъдещето. Прилича на дядо ми Радослав – същите светли очи, същата горда осанка, тънки, решителни устни, мустачки а ла Кларк Гейбъл, високо чело. Отнесени от вихъра. Как да не се чувствам у дома си? Та – Ататюрк наднича в профитерола ми, който се стопява с 2-3 загребвания на лъжицата. Правим си снимки с изключително сериозния управител, който прецизно тегли маркови плочки шоколад „Инджи”, като че ли животът му зависи от това. Привиква ни една по една – за персонални снимки. Позираме. Дегустираме. Делово.
От отсрещната витрина на скъп бутик се отразява рекламен постер на Каванч Татлату. Гледа сластно. И разтапящо. Към „Инджи”. След малко виждам и истинският Къванч, но…трамваят ни разделя. Завинаги. Човек мистично се появява и изчезва в тази милионна пъстротия и шумотевица.
Слизаме надолу към Генуезката кула. Но преди това минаваме през Чукурджума. На поклонение – право към къщата на Фюсун. Нали сме литературни поклонници. Огромна червена къща на ъгъл, улица „Далгъч Чъкмазъ”, №24. Страница 276 от романа. Всичко съвпада. Внимаваме да не настъпим някоя свещена котка от хилядите, обикалящи улиците и парковете на този град – всички са шарени, добре гледани (ако и да са бездомни), фиксират ни проницателно, зомбиращо. Позират. Потомките на спасителката на Мохамед. Всяка от тях, дори най-невзрачната и проскубаната, стъпва грациозно, царски, влачейки зад себе си въображаем плащ от отрязаната наметка на Пророка. Всички знаем легендата. И че голям грях е да се разбуди спяща котка. „И бездруго жена, която недолюбва котките, не може да направи мъжа щастлив.” – казва мама Веджихе на сина си в „Музей на невинността”. Страница 272. Нито за миг не забравяме това. И снимаме.
В къщата на Фюсун кипи трескава строителна дейност – след месец тук Орхан Памук ще открие истински Музей. На невинността. На литературата. Турците могат да си го позволят и явно имат публика за такова начинание. Ние си имаме Музей на революционното движение. Ще си имаме и български Лувър. Защото сме европейци. Турците правят храм на една книга, на една измислена любовна история. Ние пък затова сме тук, в Истанбул, за да докажем, че не е измислена.
Удивителна гледка представлява витрина на книжарница по Истиклял. Разкошна. Като сладкарница. Традиция и модерност, запад и изток си подават ръка и тук. Шоколадови торти и баклави, Чалъшлар и Памук, Пруст и Кафка. Но винаги ще има по един голям запазен щанд или лавица за Ататюрк. Книги за живота на Гази.
Генуезката кула – нищо особено. Дразнещо активна туристическа атракция, опасана с асансьори от които се изтъркулват като от консервена кутия рояци англичани, японци, италианци (те се чувстват като чорбаджии тук). Имам чувството, че преди векове генуезците са построили тази кула не за наблюдение и отбрана, а да има къде да пият кафе и да се освежават в тоалетната претенциозните италианки. Кулата – на абордаж! От лазещите по стълбите хора не можеш да видиш чудното ренесансово творение, от върха на което се вижда като на длан Градът. По интересно е навън – около нея. Въжеиграч и публика, която го нахъсва (той не събира пари – играе за удоволствие), художници рисуват с маслени бои, влюбени двойки се целуват, пият чай, безделници премятат броеници. Възрастен истанбулец потъва в зелените очи на Валя и широко усмихнат позира за снимка с прелестната русокоса „рашън”. „Но, бългеъриън”. Чок гюзел! Няма значение. Защото всичко има значение. Като че ли генуезците нарочно са построили тази кула – за да има къде да се открием, снимаме, разберем, обичаме.
Денят завършва със задължителния кеф – чай с наргиле. Тук кефът е нещо задължително – той се овеществява в уханието на мента и зелена ябълка в умопомрачително силния тютюн и тръпчивия чай, от който сърцето ми ще изхвръкне. Отпиваме и пушим, бълбукайки. Говорим и се смеем. Бълбукайки. Дълго и напоително. За наргилето действително това клише важи в пълна сила – пуши се „дълго и напоително”. Отвсякъде мъжки погледи изяждат и изпиват Юлето. Дали ще успеем да я върнем в родината?... Срещу нас е култовото кино „Мажестик”. Където Кемал и Фюсун са изгледали толкова много платна и са мечтаели за филмова кариера. Фоайето му напомня на музей и сладкарница едновременно. Масички и столчета в стил ампир или виенски, може би? Сецесион. Дума, от която Ники винаги и задължително избухва в неудържим смях. Истанбул в сецесион обаче си звучи и изглежда напълно в реда на нещата. Не ни разрешават да снимаме – запазваме с Бояна само два поразмазани папарашки кадъра от интериора. Очевидно в Турция в кино се влиза като в храм? (В Синята джамия Султанахмет обаче се снима безпроблемно.) Ние сме поклонници. Но май си въобразихме, че можем да превземем вечността?...

* * *

Евдокия Борисова

Фото: Бояна Петрова