МЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част II

Утрото ни започва отново от Еминьоню, площада пред Египетския пазар. Площадът с гълъбите. Като във Венеция е, но по-хубаво. По-истинско. От Йени джами се разнася напевен сутрешен езан, на слънцето проблясват златните полумесеци по мечетите и минаретата. Върху деколтето на Дарина проблясва стилизирано златно кръстче. Не мога да определя какво е – такова едно – нито православно, нито католическо, не е и евангелистко. С равни, удебелени връхчета – прилича повече на звезда или цвете. Помирено с полумесеца. Някакво странно спокойствие и омиротвореност на духа създава този град – милионен, пренаселен с туристи, поклонници от арабския свят. Бради, шапки, бурки, роби, шалвари, елеци. Задължителните молитви и поклони на изток. Рамазан е.
На площада е опъната огромна шатра и дълги маси – вечер, точно в 20 часа мюезинът провъзгласява край на дневния пост. Дълги опашки се вият на входовете. Обичай е да се вечеря заедно. Характерна гледка е: семейна вечеря на тревата в парка, газово котлонче за чая, покривка, отрупана с блюда. Всички заедно. Забулени, гологлави, млади, стари. Кой както разбира живота. Всеки с всички. Никой против другия. Молитвата звучи като хипноза. Колективен сеанс на стаяване. Смирение. Най-внушителна е полифонията й в историческата част на града – Синята Джамия, джамията Баязид, булевард Орду, Университета.
Другият колективен сеанс има политически тон. Малко креслив. Агресивен. С лика на Ердоган. Гласувайте за Референдума. На Референдума. Твърдо „Да” или „Не”? Кой път ще изберем? За или против Европейския съюз. За или против даване на повече права на Президента, за сметка на съдебната власт и влиянието на военните. Събираме листовки по стъпалата на подлезите, разглеждаме рекламни брошури. Втренчваме се в първите страници на вестниците. „Но, лейди, но” – това не е за вас, не ви е нужно. Не го разбирате. Не ви трябва. Негодува продавачът на дюнери, сервитьорът на кафе а ла турка и най-превъзходния сладолед, който някога съм опитвала. Истински малинов сладолед с дъх на детство.
Днес ще прекосим Босфора няколко пъти. Покоряваме Къс Кулеси – запазената марка на сълзливите турски мелодрами. Масовокултурната ни програма оптимум е изпълнена. Потресаваща легенда (за бащата, неуспешно скрил дъщеря си от нейния любим в непристъпната кула); магнетична гледка отгоре. Изумрудените води на Босфора са пред очите и отново в обективите ни. Пред нас – влюбени корморани, които се правят че ловят риба, а всъщност ухажват женските. Зад гърбовете ни – вътре в сладкарницата - влюбени англичани над средна възраст. Той й прави смешки, крие се на терасата, свети й с огледалце в обектива, тя се прави на изненадана, протяга ръка и изписва на стената на кулата имената им, заключени в сърце. В този град май всички са влюбени. Попаднали сме в един гигантски сериал, но липсват сълзите. Затова пък снимаме ли, снимаме…
В късния предиобед сме в сърцето на Истанбул – и на нашия проект. Квартал Нишанташъ. Лъскави улици и витрини. Пресичаме след дълго чакане на светофар на пресечката бул. Тешвикие – бул. Валиконаъ. Пред нас заковава спирачки лъскав джип, от който слиза ослепителна красавица, стройна и слаба като манекенката, усмихваща се от отсрещната витрина. Изящният й глезен стъпва на паважа и с ловки стъпки пресича… на червено. Заметната е с кардиналско лилаво кимоно, след нея се носи на талази мирис на френски парфюм. 12 часа на обяд е. Потъва в навалицата.
Джамията Тешвикие – една автентична гледка от прозореца на Кемал. Нагоре по улицата, на срещуположната страна откриваме кооперация „Памук” – цялата в бели завески, красиво зелено дърво пред входа. Заковаваме поглед върху порталната врата, откъдето… никой не излиза в следващия половин час. Снимаме се. Щастливи сме. На светофара до мен стои мъж с очила. Плътни устни, очила, изискана осанка. „Виж колко много прилича на Орхан Памук” – ми шепне Ели, но докато огледам профила му (удивителна прилика, но по-тънколик, с тъмна коса) светва зелено и… мъжът се стопява в потока от хора. Трябваше да извикам, да протегна ръка… Обсесията не ни изпуска нито за миг.
Озоваваме се пред ресторант Хюнкяр. Тук само преди 3 седмици е обядвал писателят. Любимо място. Прохладно, изискано, блестящо чисто, спокойно. Дали няма да се появи и днес – обедно време е, все пак? (Онзи от светофара обаче тръгна в обратна посока. Значи? Не е бил Памук.) Пием кафе - а ла турка, естествено, с много каймак. Ели си поръчва сютляш. Мляко с ориз. И много канела отгоре. Баба го правеше в детството ми. Дали да не го опитам и аз? От стената ме гледа дядо. Дежа вю? Осведомяваме се за коронното блюдо на Орхан Памук – сърмички и зеленчуци. Сервитьорът ни разпитва и си води подробни записки. Чел е „Истанбул”, „Музей…”-ят обаче не е. От стената ме гледа отново Ататюрк, сватбената му снимка с Латифе. Снимаме всичко. Сърмичките. Снимките. Потегляме, не – политаме нататък.
Следобед тръгваме …където ни видят очите. Имаме си спътник, имаме си карта и… роман. Търсим Белград Ормани – гората, където Кемал и Сибел правят своя първи и последен пикник по европейски. Пътуваме по крайбрежен булевард (този от летището до Еминьоню се казва „Кенеди”), който опасва целия Бебек. Кварталът на богатите. Кварталът „dolce vita far niente”. Яхти, вили, палми… И безкрайна морска алея. В далечината се мержелеят Сцила и Харибда. Но никой още не подозира какво ни чака – най-малко спътникът ни, роден истанбулчанин с героичното име Еюп Йълдъръм (Светкавицата), който за първи път в живота си се отдалечава толкова много от познатите си територии. Пътуваме с часове, изгубваме се, намираме се, преваля следобедът, а градът не свършва. Напротив. Гората Белград като че ли тича пред нас. Няма стигане! С питане и до Цариград се стига. А из самия Цариград? Пак с питане. Стигаме прелестен парк, огромен, същинска гора. Тук някога са идвали на лов за елени султани, паши и бейове. Има стар язовирен бент и водохранилище на повече от 400 години. Откриваме „полянка с изглед към Бентлер” и… потъваме в безмълвните любовни ридания на Кемал. Снимайки. Пием чай, отмаряме. Юлето го дава по-весело и се намества в бяла плетена люлка. Ники потъва в хамак. Милените задрямват. Само Бояна неуморно щрака.
Връщаме се. Светкавицата отдавна спи на първата седалка. Омаломощихме Йълдъръм. Sic transit Gloria mundi. По-северният балкански дух в наше лице обаче още е жив. Даже бушува. Пред нас е залезът на…изтока. Преди това обаче ще попаднем в мармалада на чудовищния истанбулски трафик. Никой никога не е виждал толкова автомобили на едно място. Дали е същото в Ню Йорк? В Токио? Такова чакане. И такова дивно спокойствие. Между коли и автобуси се промъква живописно облечена в светли дрехи, забрадена жена и продава цветя. Направо на платното. На никого не му е до букети. Но тя не се отчайва. От отсрещната колона, като че изпод земята изниква мъж, който съсредоточено разбърква бурканче с пяна и прави огромни сапунени мехури. Удивително трайни. Успокоява трафика? Шарено е.
В съседство от нас спира лека кола, от която се подават… аз изброих 8 или 9 женски глави. Ваня твърди, че били 12. Различен калибър, забулени, отбулени, с плитки или пуснати коси… Шофьорката е със забрадка, до нея седи момиче по презрамки. Всички се смеят. Сестри? Майки и дъщери? Братовчедки? Мини харем? Няма значение.
Вдясно гледката принадлежи на квартал Левент. Истанбулското сити. Прилича на Лондонското ама не съвсем. По-американско е, някак. Банки. Холдинги. Амбасадор. Кули близнаци – няколко тиража. Видеостени. Свят от стъкло. Имат си и Търговски център със статуя на Златния Телец. Техният е стъклено-диамантен.
След малко сме на моста Галата и вече плуваме в свои води. Слънцето бавно залязва, осветявайки елегантния профил на джамия в далечината. Бояна улавя момента…

* * *

Евдокия Борисова

Фото: Бояна Петрова