МЕЧТАТА МИ ЗА ИСТАНБУЛ - част III

…И още много други моменти ще улови в обектива си… Въртящ се в унес дервиш; разпенените води около Принцовите острови, безкрайното пътуване дотам и безкрайните брегове на Несвършващия Град; достолепната сграда на Морското училище на остров Хейбелиада (от 1771 година); кафяви коне с руси гриви – файтоните са единственият транспорт на Бююкаада; петнист сетер, влюбен до полуда в снежно бяла котка с розоовеещи от бяло уши и пухкава опашка (проговори на Бояна с човешки глас); вили, палми, слънце, самотна смокиня, бугенвилии, олеандри, лилави акации, магнолии… Раят на земята. Където заточвали излишните принцове, за да не се бъркат в династическите сметки и да бъде обезпечена короната. Познаваме империи, които заточват, да кажем, в Сибир, в Аляска… Османската заточва в Рая? Обядваме със симид с пълнеж от маслинова паста и сладолед с ухание на диня, на сакъз и мастика. Разглеждаме рибни витрини, където лежат озъбени сред кубчета лед страховити риби, на половината от които не знаем имената. А Ели се предава – оказва се, че е експерт по сладките, но за рибите не й остават сили. Разпервам ръце и Бояна ме щраква. Поза гларус. Светът е мой. Или поне Бююкаада. Животът е прекрасен и имам от всичко по много – слънце, море, цветове, светлини, водни пръски. Литература. Сладолед. Орхан Памук. Възвърната невинност.Завръщаме се отново на Еминьоню – точно за следобедния езан в 17 часа. Прощален оглед на Египетския пазар за покупки, почерпки, подаръци… Ние с Валя инфантилно се отнасяме при… животните. Пълен захлас. Хората продават всичко, каквото ти дойде наум – та даже и това, което не ти дойде. Новородени пиленца (не съм виждала от детството си) и патенца пиукат в отделни щайги, а продавачът е седнал направо на паважа. Никой не му обръща внимание, но той търпеливо чака. И си милва стоката. Малки пуйчета и токачки, дребни зайчета, расови кученца и… съвсем нерасови малки котета, кацнали върху раменете на стопанина си…, а той, достолепно изправен си проправя път в тълпата, като че е сам на този свят, в този град… Прилича на пророк. Пророкът с котенцата. В огромни прозрачни бидони, точно на входа на пазара мърдат „лечителите” – живи пиявици, малки и големи, групирани по функции и качества: „за високо кръвно”, „за ревматизъм”, „кожни болести”, за всякакви болести… Пиявици с научни шифри. Също като в университета?... Забиват се в кожата ти и изсмукват лошата кръв. Можеш да си купиш една шепа. И, може би, ако повярваш – ще те излекуват. И – стоп – аквариум с малки зелени костенурки (приличат на изумрудени брошки, но мърдат – тук всичко мърда) бодро шляпат из водата. Декоративни ли са? Гледат ме. Изкушаваме се да си купим по една, но се усъмняваме, че ще оцелеят до дома… По-късно, в автобуса, Бояна ни уверява, че сме взели правилното решение – ставали огромни. Как ще ги гледаш в апартамент? Аз пък се питам – какъв трябва да бъде стилът и начинът ти на живот (не говорим за стандарта), що за житейска философия трябва да изповядваш, за да си позволиш да мислиш за тези неща? И, живеейки в милионен град, да дойдеш тук, в късния августовски следобед, на разходка и пазар и за си купиш няколко дребни зелени костенурки? След което, прегърнат от трафик, жега, рамазан, референдум, грижа на насъщния, хора и животни, гълъби – да поемеш обратно към дома? Ако е Фатих – добре, ами Бейоглу? Бакъркьой, Бахчекьой, Бейкоз, Суадие?... Денят си тръгва. Бавно…Тръгваме си и ние. Обратно към България. Слънцето припича безмилостно (почти като в баладата „Хаджи Димитър”), безмилостен е и следобедният трафик, който могъщо ни улавя в прегръдката си. Любовно. Истанбул не желае да ни пусне.

Евдокия Борисова

Фото: Бояна Петрова