петък, 3 декември 2010 г.
петък, 22 октомври 2010 г.
Орхан Памук: „Аз съм много скромен човек…”
Орхан, първият въпрос е абсолютно прозаичен: контролирате ли преводите на своите произведения?
Имам възможност да проверявам единствено английските преводи. Губя маса време и енергия да ги обсъждам с преводачите си. И английските преводи се оказват, така да се каже, единствените „утвърдени” преводи. Даже и в тях много от смисъла и посланията се губи. Например „Черна книга” търпи няколко превода от различни преводачи. Аз взех това решение не защото бях недоволен от текста. След излизането на книгата казах: „Благодаря, това е забележителен превод!”. Но с времето хората ми признаваха, че за англоезичния читател езикът на книгата звучи доста странно. И аз разбрах, че е била преведена на американски сленг (на Средния Запад). Проблемът е в това, че разликите между английския американски и англо-английския нарастват непрестанно.
— В едно от Вашите интервюта казахте, че в творчеството си съзнателно се обръщате към тези периоди от турската история, които „пропускат” да изяснят официалната трактовка. Какви са отношенията Ви с историята въобще?
Не само отделни моменти – цялата турска история се оказа „изтласкана”, като че ли маргинализирана. Затова отговорът ми ще е по-дълъг от очакваното. Проектът Съвременна Турция на Кемал Ататурк се е състоял в това, че е трябвало да се затворят очите към ислямското, а фактически – това е арабското минало на османската култура. Видите ли, нека да отхвърлим всички перси и араби, които така или иначе са ни повлияли. Хайде сега да се „вестернизиране” (озападним)! Разбира се, тове е нито първият, нито последният опит. Вълната на вестернизацията започва от падишаха, царувал на границата между 18 и 19 век, когато военните поражения от европейците вече са се превърнали в нещо обичайно. Османците са изгубили маса време и интелектуална енергия за това – да разберат европейците. И започва един цивилизационен проект, продължаващ до днес. Разбира се, става дума за изменения в цивилизациите, в менталните структури. Всичко започва с военните науки, медицината, университетите и прочия, но разбира се, в такъв амбициозен проект за изменение на културата, цивилизациите, стоящи на двете страни на барикадата винаги ще бъдат противници и по различен начин ще си противодействат, ще се съпротивляват една на друга. По тази логика вестернизационният проект изисква врагове и те се намират – реакционери, традиционалисти, консерватори. Те и до днес воюват. И културният дух на страната се определя от тези борби. Преди около осемдесет години Кемал Ататюрк основава Турската Република, в която всъщност се съдържа тази идея. В този смисъл той изобретява „турската нация” (трябва ли да споменаваме, че дори в началото на ХХ век думата „турци” не е много популярна?). Той се мотивира с факта, че на турски език говорят и османските управници, и обикновените хора. Значи – ще бъдат турци! Той също така се опитва да дистанцира турското минало от арабското: с други думи, хайде да забравим столетията османска история, защото нашата „турскост” всъщност е съществувала още в доислямските времена. Той създава турската нация, основавайки я върху центалноазиатските турци, простите хора. Дори все още във времето на моето детство всичко, свързано с османското минало се считаше за лошо, реакционно, несъвременно, неевропейско. За всичко това исках да разкажа в „Черна книга”.
- Но „Черна книга” в голяма степен е биографическа…
О, да, биографическият елемент е много важен. Няколко думи за моето минало. През 1985 година заминах за Щатите за три години, защото жена ми спечели стипендия в Колумбийския университет. Американският постмодернизъм ми предостави възможност да вникна в проблематичните отношения между Турция и миналото й. Четейки Борхес и Калвино аз разбрах, как трябва да се говори за османското минало, при това без човек да бъде непременно реакционер или да попада в идеологическите уловски на историята. Тогава започнах да чета поезията на суфите и да се интересувам от ислямския мистицизъм. За щастие, библиотеката на Колубмийския университет разполага с огромен турски отдел. И тогава аз открих наново светската ислямска литература. Аз четях поезията на суфите като нерелигиозен човек. И струва ми се, това беше първото ми четене на религиозни текстове въобще. Защото тези автори, например Мевляна, са популярни, но в класическия смисъл. Аз обръщах внимание не на божествената мъдрост, а на сюжетите, на алегориите. На почти Борхес-ианските истории, които разказват. Тогава обърнах внимание на това, че от структурна гледна точка европейската и ислямската средновековна литература много си приличат: алегориите по същността си са еднакви. „Черна книга” се основава върху два-три класически суфистически текста. Например „Събранието на птиците” – историята на птичето ято, което търси своя бог, и накрая прозира, че той е вътре в него. Аз се намирам в много изгодна позиция, за каквато предходното поколение турски писатели просто не би могло и да мечтае: аз успях да обгледам традицията спрямо непосредствените отношения в съвременността, погледнах в очите, това, което са направили класиците ни и написах книга. Структурата на „Черна книга” напомня за „Истанбул”. Когато я пишех, усещах огромна – почти националистическа – съблазън да създам нещо подобно на Джойсовия „Улис” („Одисей”). Пред него също се е разпрострял градът, на който никой не обръща внимание. И той е бил достатъчно смел за това да представи този град като център на вселената и да го опише така, че читателя да проумее: съвършеният класически текст на западната цивилизация може да бъде потърсен в дребните детайли на всекидневното съществуване. В определен смисъл „Черна книга” е написана във формата на безмълвен диалог с „Улис” – протичащ в съзнанието на автора.
— Кой беше първи – Джойс или замисълът за написването на „Черна книга”?
Честно казано, не помня. Доколкото се познавам, в моето съзнание винаги се намират няколко „програмни” литературни проблема, които заемат центъра на вниманието и въображението ми. И книгата се оказва решението им. Веднага. Освен „Улис” аз размишлявах и върху Борхесовите алегории. Но на мен ми се искаше да пиша не за Атина или за Диана, а за класическите арабски, ислямски персонажи. Борхес ми помогна да намеря начина на изображението, Джойс ми подсказа да се съсредоточа върху Истанбул, а също и да построя разказа си като диалог от големи текстове. В тази книга също се усеща влиянието на Еко и Калвино. Безусловно се чувства и Пруст.
— Тоест, критиката е права, когато Ви сравнява с тези автори?
Да, въпреки, че в последно време престанаха да ме сравняват. По повод на моите първи книги западната, особено американската, припомняше около 20 имена, като понякога силно преувеличаваше тяхното влияние. Работата е там, че ако не си западен човек, към тебе винаги ще се отнасят като към екзотично животно. Като че ли ти си нов вид плод – нещо средно между портокал и праскова?! В моя случай портокалът е Борхес, а прасковата – Еко. Когато преди 20 години моята първа книга излезе в едно малко издателство в Англия, моят издател ме попита: „Какво да напишем на обложката? Подскажи ми няколко имена.” Аз бях млад тогава и много сериозно се отнасях към себе си, затова му написах цял списък: Хофман, Достоевски, Набоков, Калвино. А моят издател остави само Калвино. И, разбира се, всички рецензии се копират една друга. Те са написали това, което аз съм им написал!
—А как иначе да преживяват критиците без подобни сравнения?
Е, разбира се, и това е бизнес…Но в него произтичат странни неща. Да кажем, аз събирам идеи за написване на статия – всяка статия има своето „досие”, своя история. Една от тях ще посветя на неправилното изписване и представяне на моето име. Името ми е доста просто, новече се събра цяла колекция от невероятни варианти. Друга статия бих посветил на блърба на корицата. Например – забележителната история за Гарсия Маркес. На първото американско издание на „Сто години самота” на Маркес, на блърба е написано: „Гарсия Маркес – след Варгас Льоса – най-добрият писател на Латинска Америка.” След десет години в ръцете ми попадна книга на Варгас Льоса, където на блърба беше написано: „След Гарсия Маркес, Варгас Льоса е вторият писател в Латинска Америка.” Издателите, за които ти си екзотична птица, винаги те сравняват с някой по-известен, в сравнение с теб, когото читателят познава. Вече с никого не ме сравняват, а пишат: „Авторът на „Името ми е Червен”…”
—Каква е топографията на текстовете Ви? Вие преживявате града като текст или се опитвате да построите град от текста?
По времето, когато пишех „Черна книга” имах подобен проблем. Когато става дума за словесно описание на града, за да измислиш текст, наподобяващ Наполеоновския за Египет, собствено, опора на описанието се оказва удивлението. Изкуството на описанието е свързано с виденията и умението да се преразказва дори онова, което не се вижда. Енергията на такъв тип описание присъства в моята „Черна книга”. Моята проза всъщност е свързана с енергията на описанията, а описанието е – умение да властваш, да се владееш сам себе си, да контролираш и да доминираш. Но другата част от разума ми е заета с разработката на текстурата на произведението, която съответства на текстурата на града. Това не е обикновено описание, а търсене на съкровената мелодия на структурите, която съответства на тайната мелодия на анархическия дизайн на града. Това не е просто улавяне на отделни моменти, а умение да почустваш музиката, която да подхожда на градския звуков фон – на мелодията на града.
- Кой е Вашият въображаем читател? Как си го представяте?
Разбира се, имам такъв читателски образ. Имам читател. Изкоството на прозата изисква читател. Ако поезията можеш да я пишеш и само за себе си, защото поетическият текст „излиза” така да се каже от теб – като във времената на романтизма; в изкуството на прозата има нещо от занаятчийството. Понякога това няма нищо общо с „високото изкуство”. Има интересна история, но има и читател, чието присъствие сме длъжни да отчитаме. В този смисъл това е доста скромно изкуство, което с времето може да се превърне в твърде героично дело. —Но романистът винаги „служи” на читателя! В този аспект моето разбиране за прозаическото изкуство не е модернистко.Разбира се, близо до мен винаги е въображаемият (имплицитният?) читател. Когато писах „Черна книга”, въображаемият читател изглеждаше така – човек, който живее в сложния и невероятен Истанбул, но не си представя, че за собствения му град може да се пише ТАКА. И най-важното е да бъде удивен от този текст. Някога турската литература беше сравнително по-проникната от социалната тема. Разбира се, и тогава е имало автори, пишещи за Истанбул, но не и за неговите загадки. Аз предложих на читателя своего рода екскурзия из града, но заобиколих социополитическия аспект. Аз говоря за съвсем други неща.
- След „Черна книга” започнаха изключително високо да Ви ценят на Запад и силно да Ви критикуват удома. Конкретно – когато пишехте „Името ми е Червен”, кого си представяхте като читател – по-скоро западния чове или турския? Или пък – това няма значение?
Този въпрос ми задават много често – особено в Турция. И особено сега, когато ме преведоха на много езици, това вече започва да ражда подозрения: той е толкова популярен на Запад затова, защото се стреми да угоди на тях, не на нас. Това е политически способ да те захвърлят (залостят) в ъгъла. И да се подменят понятията: когато виждат резултата и говорят, че в края на краищата това е била интенцията, замисълът. Но това съвсем не е така: в началото аз мислех и си представях единствено турския читател. А сега вече не мога да не обръщам внимание на нетурската аудитория. „Черна книга” например се продава в 200 хил. тираж и в Турция, и в САЩ. И когато ме питат за кого мисля, от моя страна ще бъде нечестно да отговарям: „Само за вас, любими мои турци! А всички тези християни ги ненавиждам.” От друга страна аз не съм глупак и чудесно разбирам присъствието на въпроси от рода на: не ни ли прелъстявате, не обостряте ли умишлено интереса на публиката към екзотиката… Аз обръщам тези въпроси от друга страна и сега те присъстват в моя нов роман. За мен да бъда романист – означава да умея творчески да реагирам на последните, най-новите събития. А на писателите, които говорят: безразлично ми е какво пишат критиците, читателите, не ме вълнува и качеството на преводите – лично аз не им вярвам! Това не се отнася за мен. Аз попадам в различни ситуации и си давам сметка за това. Но аз не правя излишни, фалшиви ходове – в смисъл, че не прибавям нищо към своите романи само заради по-добрите продажби в Германия, или в Щатите, или в Турция. Аз съм си просто аз.
- През 1960 година, непосредствено след излизането на „Чумата” на Камю критиката заговори за смъртта на големите наративи. Но при четенето на „Черна книга” се създава впечатлението, че големият наратив си „поема въздух”. Заживява нов живот. Как мислите, може ли Орхан Памук да провокира възраждането на големия наратив?
О, аз вече казах, че съм доста скромен човек… И винаги се отнасям с недоверие към твърдението, че нещо мъртво би могло да се съживи. А литературните критици поне веднъж в десетилетие задължително убиват романа. И после ме питат: „Господин Памук, романът умря? Какво мислите по този въпрос?”. Аз? Аз имам толкова много читатели по целия свят. В края на краищата аз печеля и пари от това. Мъртъв ли е романът? Не знам! Въпросът за смъртта на романасе появява и изчезва регулярно, периодично. Интересно е обаче да се говори за смъртта на романа не след камю, а след появата на френския експериментален роман – Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и цялото това поколение. Те са написали забележителни книги, но са довели романа до тупик, до ступор. От друга страна считам, че големият наратив до този момент е възможен, и е възможно съживяване на романа въобще. Освен това – така или иначе той си е жив. Жизнеспособността на романа зависи от неговата еластичност. Той може да приема различни форми. Може да преразглежда, преосмисля традицията, да експлоатира есето като възможности, да обиграва женския любовен роман, детективския… Може да се прави всичко възможно, по желание.
- Какви са Вашите собствени читателски вкусове? Можете ли да опишете картината на съвременната литература?
Възхищавам се на Томас Бернхард, разбира се – на Борхес и Калвино. Много ценя Джулиън Барнс и Пол Остър. Джон Барт не ми харесва, но е твърде постмодерен, много доволен, освен това, от своята постмодерност. Арундати Рой написа прекрасен роман „Богът на дреболиите”, но тя е писателка с една книга и това е по-скоро книга за Индия, отколкото книга за изкуството на романа. Уважавам Уилям Бъроуз, но не принадлежа към поклонниците на Буковски, който бешие много популярен в Турция в деветдесетте. Много млади хора се опитваха да му подражават.
- А какво знаете за източноевропейските литератури?
Не много. Чел съм „Хазарски речник” на Павич. Аз не бих написал такава книга. Но от друга страна неговите проблеми много ми подхождат: той се намира в периферията на европейската литература, роден е в такава страна, където се изразяват с турски поговорки и дори ако поемеш стрелата с уста никой няма да забележи. Павич също е чел Борхес и Калвино и твърде успешно избягва от социополитическите въпроси, в края на краищата все пак ги докосва. Чел съм Даниил Киш, твърде модерен в 80-те и 90-те. Меша Селимович е доста популярен в Турция, но не мога да кажа, че той ми е повлиял. Разбира се, познавам Богомил Грабъл. Неговата повест „Влакове под особен надзор” беше много популярна в Турция.
- В едно от Вашите интервюта един журналист каза, че в Турция се носят слухове, че успеха Ви на Запад е благодарение на това, че имате роднини в Щатите. А Вие отговорихте, че това е много по турски казано, много провинциално. Какво е за Вас „провинциалността”?
Неотдавна аз написах своя първи, и както обичам да се шегувам – последен политически роман. Политически означава, че главните действащи лица са ангажирани с политиката, сюжетът е съзнателно политически. Но има един проблем – политическият роман отдавна вече е анахронизъм. Съответно – на мен ми се наложи да пиша нов, експериментален, постмодерен роман, който бе длъжен да има и блясък, и чар. И една от главните теми на този роман беше провинциалността. Всъщност, за мен това не е лоша дума, а огромна тема. Първо – тази печал на осъзнатата истина, че историята на света, цивилизацията се „прави” някъде, на друго място. Там се случват събитията, за които после се говори. Ти не си играч, не си борец, герой. Даже историята на твоя занаят, да кажем – романа или литературата въобще – се решава от великите люде в Ню Йорк, Лондон, Париж. А към теб дори информацията идва със закъснение. Тази ситуация страшно ме дразни и огорчава: отначало се сърдех на своите провинциални съграждани, които тази ситуация не вълнува въобще и които се гордеят съ своето национално равнище. А след това се сърдех на тези типове в Ню Йорк, които са доволни от това, че определят литературните вкусове на света. В моя политически роман, наречен „Сняг” аз драматизирам тази ситуация. Писах за това, че и до днес се сблъсквам с този проблем. Когато предстои да рецензират романа ми в „световните столици”, там вероятно ще напишат „този турски, мюсюлмански писател”. И всички мои герои и общочовешки проблеми, за които говоря, ще бъдат вкарвани в шаблона на етническия проблем. Моята човечност ще се определя от моята националност! Още повече, че мирът се обезпечава от дапада, затова и извън границите му започва „етническия мир”. И, в същността си, хуманността на моите персонажи се определя от Запада. Ако, да кажем, американецът Пол Остър напише любовен роман, този роман ще бъде за общочовешката природа на любовта. Ако аз напиша любовен роман, това ще бъде роман за проблемите на турската или ислямската култура. Тук отново влизаме в оковите на провинциализма, в натиска му, срещу който аз се опитвам да се боря. Следователно, за мен провинциалността – това е съзнателно или несъзнателно състояние, когато историята се прави на друго място, а ти си просто вън от нейните граници. Или Чеховското „В Москва! В Москва!” – животът протича навсякъде, където му е угодно, само не и тук. Впрочем, това не е така, просто трябва да имаме очи, смелост, креативност, за да го видим.
- Как се чувствате като локомотив на съвременната турска проза?
Първо, аз пиша проза в продължение на последните 30 години, публикувам от 22 години. Имам огромно количество врагове. И за това време загубих чувството за солидарност със своите колеги. Аз се чувствам самотник. Понякога е възможно някой отстрани да намери нещо общо между мен и другите писатели, но аз не го чувствам така. Не се чувствам комфортно, когато трябва да репрезентирам свои колеги-писатели.
- През 1998 година Вие се отказахте от държавната награда „национален писател”. Какво искахте да кажете с този жест? Опозиционен ли беше той? И бихте ли го повторили днес?
Тогава аз безспорно трябваше да постъпя така. Тогава в затворите лежаха журналисти, писатели. И аз ги познавах. Беше война между турската армия и кюрдските партизани-националисти. Аз съм турчин, но считам, че турската държава провеждаше неправилна политика. Тя нямаше право да бомбардира собствените си граждани. Освен това в Турция кюрдският език е обезправен, репресиран. Аз не говоря за това, че действията на кюрдските партизани са морално оправдани. Считам, че и двете страни не бяха прави. И бях против тази война. В интерес на истината журналистите ме нападаха. Затова много се учудих, че правителството ме предложи за тази награда. Възможно е, поради това, че книгите ми се превеждаха много добре, срамно беше да не изберат мен. Но от друга страна правителството преследваше толкова писатели и журналисти, че, струва ми се, не ги удиви моя жест. Значи – не е бил чак такъв героизъм. А шумът се вдигна от Запад. Но ситуацията не трая дълго. Аз правех маса подобни жестове. А дали бих направил подобно нещо днес? Не. Защото в последните години турският парламент прие много нови закони за това, че ще е възможно Турция да се присъедини към Европа – към Евросъюза. Държавата продемонстрира невероятен прогрес. Аз не говоря за това, че Турция се е превърнала в прелестна и възхитителна страна, но моята енергия днес е насочена към влизането на Турция в ЕС. И това е по-важно от критикуването на миналото – нещо е станало някога…
- Толкова ли е важно за вас да насочвате енергията си към решение на политическите въпроси – в Турция и в света?
Когато бях на 20 и започвах да пиша, когато бях на 30 и започнаха да ме издават, нямах потребности да бъда политически ангажиран, не ме интересуваше политиката. Предшестваше ме поколението на левите писатели, социалисти, доста смели и политически аткрактивни. А аз бях срамежлив буржоазен младеж. Мен също не ме обичаха, защото пишех за висшата класа. Но в средата на 80-те, когато започнах да излизам на международната сцена, ме караха да коментирам политическите събития. Поръчваха ми статии от The Guardian, Der Spiegel, но не и от турските издания. Те можеха да препечатат, да кажем, The Guardian, но с купюри (съкращения). Да, имаше цензура, вътрешна цензура на самите редактори на изданията, не на последно място и защото икономически зависеха от държавата. Сега ситуацията е много променена. И няма голяма разлика между външно- и вътрешнополитически коментар. Сега политическите въпроси се решават на международно равнище, на равнището на ЕС. Но не говорим ли твърде много за политика? Изобщо не считам, че политическата ангажираност е присъща на писателя. Аз съм правил своите политически изявления не затова, че се чувствам отговорен за своя народ. А защото лично много ме дразнеше тази ситуация. Аз всъщност отдавам на политиката 3 % от своята творческа енергия.
- Какво Ви прави щастлив?
О, много малко неща. Моето щастие е - да напиша една хубава страница. И толкова. Даже дъщеря ми знае, че моята депресия и лошо настроение означава само едно – днес страницата не ми се отдаде.
Беседа с писателите Екатерина Ботанова и Андрей Бондар.
В: Зеркало недели/ Человек, № 25 (500) 26 июня — 2 июля 2004.
Преведе от руски: Евдокия Борисова
събота, 16 октомври 2010 г.
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА БАНУ ГЮВЕН С НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ОРХАН ПАМУК ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН „МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА” - I
Ж: Г-н Орхан кога изникна идеята да напишете „Музей на невинността”?
ОП: По сюжета на този роман мисля вече в продължение на 10 години, след като преди 6-7 години започнах неговото начало, непосредствено след като беше издаден романът „Сняг”. В този промеждутък написах и книгата „Истанбул”, и така в последните 7 години се занимавах паралелно и с „Музея”.
Ж: А от къде възникнаха тези чувства, провокирали ви да напишете този роман?
ОП: Много неща допринесоха за написването на този роман, но в главата ми идеята се зароди от един разказ , за който бях чул от много отдавна… Има обаче и нещо друго: към сюжета на този роман погледнах от позиция на това как би могла да се изживее една любов в едно общество като нашето? Всъщност исках да представя и един от начините, според които може да се изживее една любов въобще; с една дума - исках да напиша любовен роман, но исках да бъде много различен любовен роман.
Ж: Това е един любовен роман, но може ли да дадете малко повече подробности, подайте ни жокер - какъв точно любовен роман е този? С какво е по-различен от останалите?
ОП: „Музей на невинността” е роман, чието действие се развива между годините 1975 и 1985, но след това, т.е. – след фактическия край на историята между Фюсун и Кемал продължава и до 2005 година, когато е написан романът за тях. Тук става дума за любовна връзка, която всъщност обхваща един период от 30 години. Главният герой Кемал, потомък на знатната фамилия Басмаджъ е на 30 години и в навечерието на годежа му с красивата и също знатна Сибел внезапно се влюбва в своята далечна братовчедка Фюсюн. Един ден той влиза в известния бутик „Шан-з-Елизе” в Нишанташъ – поводът е една фалшива дамска чанта, купена за неговата годеница - и знаете какво става – любов от пръв поглед, породила необикновена страст у героите. Започва една невъзможна връзка, която дори случилият се годеж не може да осуети. Внезапно обаче Фюсун изчезва, минава година в пълна неизвестност и ужасни мъки за Кемал, той се опитва да смири сърцето си и да заживее с умната и благородна Сибел (която узнава за бурята, завихрила годеника й), опитала се безрезултатно да му помогне да забрави. Настъпва раздялата… Също така внезапно Фюсун изпраща писмо на Кемал и го кани на гости в новия дом на родителите й, където живее и тя – в квартал Чукурджума. Той отива, с намерение да й поиска ръката, но се оказва, че тя вече е омъжена за Феридун (когото, както по-нататък ще разберем, тя не обича). Следват години в очакване, надежди, Кемал всяка вечер е на гости в семейство Кескин, за да настъпи в крайна сметка очакваната „щастлива” развръзка – Фюсун се развежда и приема предложението за брак… Но по пътя на пред-сватбеното пътешествие смъртта ги разделя… Има нещо обаче, което, извън логиката на сюжета, искам да отбележа: в едно общество като нашето, където любовните връзки се изживяват по по-труден начин, е представена една любовна връзка от 70-те години, в центъра на която в романа заемат място проблеми като флиртът, годежът, девствеността, интимната връзка преди брака… Т.е в романа се отразява живота на две общества - на заможните и на обикновените хора, чийто живот минава в Джихангир, тук се поставя и проблемът бедни и богати, заемал централно място в сценариите на много от филмите през този период. Защото моралните критерии, както става видно, в интимните отношения между бедните и богатите – заможните и обикновените хора (Фюсун е от втория тип) се оказват различни.
Ж: Тези проблеми ние срещаме и в многото филми, които гледат героите от романа. (Те непрестанно стоят пред телевизора или ходят на кино…)
ОП: Да, тематиката „бедни и богати” е един от основните проблеми, заемащи централно място в сценариите на много от филмите през този период. Именно тези проблеми са отразени и в романа, описани са стъпка по стъпка. Търсейки начините за разрешаването им, не съм целял да критикувам никого, но истина е, че една такава любов в едно затворено общество като нашето се изживява много трудно. Тези проблеми, свързани с любовта трябва да се изговарят открито, трябва да се разискват, трябва да се говорят очи в очи, а аз се опитах да ги представя в романа.
Преведе от турски: Ели Емилова
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА БАНУ ГЮВЕН С НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ОРХАН ПАМУК ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН „МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА” - II
ОП: (Чете откъс от романа свързан с девствеността и нейната важност за жените в тази държава: „Дори и след 1975 година от новата ера на Балканите и най-вече в Истанбул, в Средния Изток и по южните западни средиземноморски земи девствеността на девойката все така продължаваше да е онази безценна съкровищница, която задължително се съхранява непокътната до женитбата. (…)”. Главата: „Някои неприятни антропологически реалии, Музей на невинността, Еднорог, 2009, с.77-78)
Ж: Тук откриваме, може би стремеж към имитация да бъдеш модерен?
О: Аз не мисля, че стремежът да бъдеш модерен и да се стремиш да имитираш е лошо нещо, но въпросът е там, че ние не сме успешни в имитирането, няма нищо лошо да подражаваме на имитациите, но начинът, по който следваме този път е грешен. Стремежът на Ататюрк да следва модернизма мисля, че е много добър и успешен подход.
Ж: Частта, където се злоупотребява с момичетата, е интересна според мен. („Ако една девойка…, „не се е сдържала” и е отдала девствеността си по широко известни причини като принуда от страна на мъжа, силна любов, алкохол, глупост или непремерена смелост, мъжът е бил задължен… да се ожени за девойката… Ако мъжът се измъкнеше…, и ако момичето е било под осемнайсет, разгневеният баща завеждаше понякога… дело в съда. Пресата проследяваше подобни дела – вестниците публикуваха снимки на – както го наричаха „измаменото девойче”, като покриваха с широка черна лента очите му…”. Пак там, с.78-79)
О: Да,с много от момичетата се злоупотребява, но нито едно от тях няма смелостта да се обърне към своите родители и да разкаже за случилото се, това са теми, които се крият, за които се мълчи и не се говорят в семейството… И за да бъде действително всичко в романа, съм разпитал моите близки познати за тези злоупотреби и се опитах да представя най-истинските и типични истории. Мисля, че докато не се научим да говорим открито за тези проблеми в нашето общество, за интимната близост, за девствеността и други подобни теми, те няма как да бъдат разяснени.
Ж: Бих искала да ви попитам за смисъла на заглавието на романа - „Музей на невинността”, защо „невинност”?
ОП: Невинност, именно тази, свързана с проблемите за девствеността, с намеренията на хората, с виновността и наказанията - т .е носене на последствията от нашите постъпки, за да не живеем с предразсъдъци, да се отпуснем. Да бъдем свободни.
Ж: Този роман е малко по-различен от останалите любовни романи с по-странни послания, любовните чувства са представени по много по-дълбок начин, любовната тръпка се поддържа във всеки един момент от главния герой.
ОП: Чели сме „Ромео и Жулиета”, чували сме за Лейла и Меджнун, но тук се разказва не само за любовта, а и за начина, по който тя живее в главния герой… Например - как той наблюдава начина, по който неговата възлюбена пуши, как тя гледа телевизия всяка вечер, начина, по който говори, чувствителността й - т.е той я следи стъпка по стъпка сякаш я записва с камера на живо и това той споделя с читателите. Всеки, който чете романа, ще може да разбере какво търпение главният герой има към своята любима. Може би това е любовта – търпение? Има стотици страници, посветени на търпението с което разполага Кемал, начинът по който гледа как пуши неговата любима т.е тук се представя развитието на любовта в главата на Кемал, наблюдавайки всички жестове и мимики на своята любима. Когато описвах всичко това, изпитвах голямо удоволствие. Поведението на героя Кемал съвпада с моите възгледи, това е хипотетично и мое поведение.
Ж: Да, във всеки един главен герой във вашите романи има по един Орхан Памук, какво бихте казали по този въпрос?
ОП: Кемал е по-голям от мен - с цели 8 години, момче от богато семейство. Неговото детство и това, което е видял и изживял той, съм го видял и изживял и аз. И аз съм имал възможността да израсна в подобна на неговата среда и да вляза в същото общество, в което живее и той. До тук си приличаме, но различията започват от тук нататък. Много медии ме питат: „Г-н Орхан, вие влюбвали ли сте се както Кемал, събирали ли сте вещи, както е правел Кемал?” Едва ли може да става дума за подобно пълно съвпадение между автор, т.е. човек и литературен герой. Ние с Кемал си приличаме само по това, че сме много добри наблюдатели на живота, аз живях цели 6 години с тези герои, тъй като написването на книгата трае толкова.
Преведе от турски: Ели Емилова
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА БАНУ ГЮВЕН С НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ОРХАН ПАМУК ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН „МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА” - III
Ж: В „Музей на невинността”, както и във всеки един ваш роман, се представят различни светове, които в даден момент се превръщат в едно цяло, както и техните герои. Например – това е семейството в романа „Джевдет бей и неговите синове”…?
ОП: Да, имаме Джевдет бей и неговото семейство. В романа „Черната книга” срещаме главният герой Джелял Саид, … - един доста дълъг роман, впрочем, след „Джевдет бей и неговите синове”…
Ж: „Музеят” ни напомня и на романа „Сняг”… Отделно от това се досещам и за едно ваше интервю, където споделихте, че в главата - ви при завършване на даден роман - вече е сформирана идеята за следващия роман. Това получили се и при този роман?
ОП: Да, в главата си имам вече идеята за написването на следващия роман, мисля да надскоча като идея романа „Името ми е червен”, от доста години мисля по тази идея. Едновременно с това съм започнал да пиша и един друг роман, който отново ще обхваща места като Джихангир и Чукурджума, но не искам да издавам нищо повече.
Ж: Наблюдаваме в романа главния герой Кемал и неговата възлюбена Фюсюн как ходят на кино.
ОП: Да, те първоначално ходят в летните кина, после влизат (почти реално) в света на киното, стремят се да станат част от тази среда, тъй като Фюсюн има желанието да бъде актриса и няма как да не посещава тези места.
Ж: Да, тук виждаме всъщност описание на Йешилчам и неговото развитие през този период. Това събуди в мен любопитството от къде така добре Орхан Памук знае за Йешилчам.
ОП: Познанията ми за киното идват от самия живот. През 1983 г. написах един сценарий за Али Йозгентюрк, но не се снима филм по този сценарий, после през 1990 г. написах друг сценарий за филм, който бе заснет… Но това сега няма значение. По-специално искам да разкажа за Али Йозгентюрк, с когото ходехме по Бейоглу, където ходят сценаристите… Посещавахме „Папирус”, Бар „Цвете”, така успях да подишам малко въздух и от тези среди, имах възможността да видя как се снима филм, как се цензурира, как се подготвя един сценарий, как киносалоните имат нужда от филми, как се става филмова звезда, една част от тези неща именно аз имах възможността да видя там, на място.
Ж: Отношението към жената проследявате именно оттук - от периода на Йешилчам, който всъщност описвате…
ОП: Да, в романа, описвайки един от етапите на живот на Фюсюн, всъщност описвам и живота на жените (в киното и въобще) като цяло, отношението на обществото към тях. Как в периода на Йешилчам се гледа на жената като на лека жена, която непременно трябва да е минала през леглото на някой сценарист, за да стане филмова звезда, т.е говорим за клишетата, съществуващи в съзнанието на хората. Никога обаче не съм се стремял книгата ми да бъде обзета изцяло от тези вълни (филмовите), това не е роман за киното, по-скоро се опитах да оставя тези детайли на по-заден план и да изкарам на преден протичането на живота, възгледите на обществото, дълбоката любов между Кемал и Фюсюн.
Ж: Говорейки за Музея, вие споменавате и за гордостта, имате и такова изречение, може ли да разкажете малко повече за тази връзка между музея и гордостта?
ОП: В една част на романа, да, говоря за това… Кемал, посещавайки много музеи по света, опознавайки ги, разбира, както и аз разбрах всъщност, че в тях се крие гордостта. Те всъщност са продукт на гордостта. Ето още една обща черта в нашите възгледи с него: той пресъздава моите мисли, музеите на Запад са преоткриват, западната цивилизация се обозначава чрез тях, а музеите извън Запада пък вземат пример от западните музеи. Първата вълна музеи са тези, създадените от богатата прослойка, от принцовете, които се стремят да покажат по този начин своята мощ и богатство. Втората вълна музеи са създадените под опеката на държавата - например френският Лувър, т.е обществените музеи, които целят да покажат културата на едно общество. Музеите, които обхожда Кемал, музеите, които съм обходил и аз са всъщност личната гордост. Но тук замисълът на Кемал относно любовта е друг. Въпреки нагласата на обществото, че той трябва да се срамува от това, което прави, напротив - той застава зад всяка една своя постъпка и не изпитва срам от нищо, което е преживял. Затова и прави своята колекция. ( Започва да чете част от романа: ” Изтегнал се в нашето легло,…, се отдавах на фантазиите си…, озарена от щастливите ни спомени вещ, например детския ми бластер, с който понякога, докато учехме математика, стреляхме, орехотрошачката, поелия уханието на Фюсун стар часовник с балеринката…”, гл. „Утехата на вещите”, с.188)
Ж: Този параграф ми напомня и на друг ваш роман от преди доста години, спомням си как Галип държи дрехите и фибата на Рюя и още подобни неща, които в момента не се сещам и после как той без да ги разваля ги намества по местата им и т.н. …
ОП: Да, имаше такава тематика, има я и тук, в „Музея” - т.е и тук срещаме чувството за съхранение, идеята да се запазят дрехите и вещите на преживяното, носещи спомени за изминалия живот. Първо Кемал започва да събира вещите на Фюсюн , за да може чрез тях да утеши своята болка, да възвърне спомените за нея, за това и тези вещи за него се превръщат в най-съкровеното нещо… После това се превръща в навик, в инат, след което всичко това се превръща в една колекция от вещи и накрая на романа вече героят създава музей, където представя всички събрани вещи.
Ж: Нещо като изгубване на времето в помещение – в залата на музея? Можем ли така да го определим този Музей, тъй като вие пишете в романа за утеха на болката чрез вещите?
ОП: Да, имаме трансформиране на времето в помещенията, музеите са огледалото на времето, което минава и носи със себе си и болката, но именно те помагат за това, да ни покажат, че времето тече и минава, дори и да сме самотни. Музеите -това са помещения, различни от тези в нормалния живот навън, които със своята атмосфера, показват, че са много различни от реалността. И накрая на романа, тъй като Кемал иска да създаде такъв музей, започва да обхожда музеите на запад и вдишвайки тамошния въздух се сеща за Фюсюн. И в главата му се установява решението да направи неин музей – всъщност музей на любовта си.
Преведе от турски: Ели Емилова
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА БАНУ ГЮВЕН С НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ОРХАН ПАМУК ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН „МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА” - IV
ОП: Аз всъщност откривам наистина музея, който създава Кемал за Фюсюн, а сградата се намира на улица Чукурджума. След като взех това решение (да направя реален музей – аналог на литературната фикция), преди близо 9 години купих една сграда там, на тази улица, тази сграда я превърнах в музей, след което започнах да се чувствам като Кемал и започнах да събирам вещи, точно както прави той. В този период усилено пишех романа, а от време на време работех по него именно благодарение на тези вещи. Това, което виждате в ръцете ми и което заема и място сред вещите в романа, е ренде за дюли, с него Фюсюн и нейното семейство са рендосвали дюлите за приготовлението на конфитюр. Кемал един ден решава да открадне това ренде, тъй като много му харесва (не предмета, по-скоро носталгичната идея) и, естествено, в един момент се разбира, че той го е откраднал. Тогава той им дава пари за ново ренде. Нека да вметнем - тъй като забравихме да отбележим и нека не забравяме - че Кемал, който е от богато семейство, се стреми да помага (материално) и то по-най скромен начин, без да парадира със своето положение, на Фюсюн и нейното семейство, които в същото време са му и роднини. След това Кемал занася рендето в своето жилище, а после ще го занесе и в бъдещия си музей. Т.е първо в моите ръце има една вещ, която след това намира място и в романа; т.е много от вещите, които описвам в романа са предварително издирени от мен и включени в редовете на повествованието. Ето, например, и тази жълта обувка - аз я намерих, хареса ми и впоследствие тя се превърна в „жълтата обувка на Фюсюн”. И така, приключвайки романа, се оказа, че имам доста вещи, които ще бъдат представени в моя бъдещ музей. Вече имам пълноценна колекция.
Ж: Има и още нещо, свързано с рендето в романа: едно - че то е израз на голямата любов на героя, която маниакално почти го пристрастява към събирането на вещи, но е израз и на контраста между семейния уют, общностната защитеност в семейството и социалните бури. Това, наглед непретенциозно ренде е израз на това, как ттурската общност през този период изживява своите любови, кризиси, ужас, надежди...
ОП: Да, намеквате за вечерния час, въведен след ударите по общественото спокойствие в резултат от военните преврати през 1980 година. А, имайки предвид, че любовта между Кемал и Фюсюн се развива точно през периода меджу 1975 и 1985 г., в романовия разказ са представени събитията през 1980 г. Това е период, в който съм живял и аз, и аз тогава съм бил много млад, спомням си вечерното прибиране от улиците, точно така съм го преживявал, както героя си. 3-4 пъти в седмицата Кемал ходи във Фюсюн; оттам, открадвайки си и по някоя вещ, си позволява да стои до към 11 часа вечерта, тъй като има забрана и вечерен час. Това исках и аз да представя, а именно как тихомълком, притеснено, се изживява любовта през тези периоди, как не се говори за тези неща, колко дипломатично се „мълчи” през и за този период… Т.е имаме едно затворено общество, което живее приватния си живот под натиска на политиката.
Ж: Всъщност представяте частица от цялото? Рисувате къс от пейзажа на онова време и общество?
ОП: Да, така е, но има и нещо друго: много от нещата изникват ей така, несъзнателно, алюзивно, по спомени, без да знаеш за какво ги пишеш, което е и хубавата страна на литературата въобще, на писането на роман. Просто пишете това, което ви идва отвътре, например - аз много обичам рендето за дюли (носталгия?) и затова то намира място и в романа, и мисля, че много добре пасва на замисъла.
Ж: Друга важна вещ е и това колело нали така?
ОП: Да, ето например това колело, има много важно място в романа.Всъщност има около 6-7 сцени, посветени на тази вещ, защото тъй като са били и далечни роднини, заможните семейства си подаряват вещи (на своите бедни роднини). Също както и с това колело, което е било на Кемал и е подарено на Фюсюн от майката на Кемал. Т.е и двамата през детството си са се возили на едно и също колело. Докато пишех романа видях „това” колело на едно място и веднага го купих. И това колело стоеше при мен през цялото време на писането. Така и ще бъде представено то в Музея на невинността.
Ж: Тука виждаме и едни кученца, които също имат важно място в романа.
ОП: О, да, след 8 години Кемал отново отива в къщата на Фюсюн, намираща се в Чукурджума. И всяка вечер, както всеки прави - първо се вечеря, а после се гледа телевизия. Но Кемал, освен, че гледа телевизия, той обхожда с очи и целия свят около себе си – това е светът на Фюсюн - и забелязва фигурката на кученцето върху телевизора им. Открадва и него…
Ж: Не не открадва, а си го взема? J
О.П: Да, J „взема” си го, (а след него – и следващото, и по-следващото…) и така си ги колекционира вкъщи тези кученца… Те също ще намерят място в моя музей. Аз и Кемал - ние двамата се питаме: защо върху телевизора има кучета, защо навсякъде в домовете има подобни декорации - такива изкуствени кученца, не само в Турция, но и в Хамбург например, и в Перу…? Навсякъде, където Кемал обикаля: из музеите на света, по пазарите, в задните улички и анализирайки света на обикновените хора, вижда любопитството им към кучетата и в тази връзка започва да си задава въпроси.
Ж: Тук виждаме и обеците, които имат също важно място в романовата история?
ОП: Да, нека ги извадим и да обясним и тяхната важност, историята им. Тези обеци са от времето, когато бащата на Кемал, е имал една тъжна, изпълнена с болка, любовна история. Той имал любовница и обеците, които купил някога за нея, след години дарява на своя син. И читателя ще проследи „трафика” на тези обеци, тяхното развитие… Те имат собствена символика и наистина са много ценни вещи. В романа са изобразени като перлени обеци - Кемал ги подарява на Фюсюн, Фюсюн му се ядосва, отделно имаме и една друга – златна обеца, която се изгубва в началото на романа (в една от горещите любовно-еротични сцени). Дали обаче перлените обеци могат да заменят онази, изгубена в началото, обеца са все сцени със символичен смисъл. И още - това, че духовното е много по-важно от материалното, е и една от основните тези в най-драматичните сцени на филмите на Йешилчам. Едно от нещата, които най-много харесвам в книгата е,че всяка една вещ има своето развитие,своя разказ и собствена съдба в романа и всяка е символ на духовно богатство. Всички те създават едно цяло, обвързани са в един общ, мащабен символичен смисъл.. Или поне така мисля аз J?
Преведе от турски: Ели Емилова
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА БАНУ ГЮВЕН С НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ОРХАН ПАМУК ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН „МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА” - V
Ж: И идеята за романа, и идеята за музея възникват от вас преди доста години.
ОП: Да, така е.
Ж: Добре, вие сте били човек, който е изпитвал любопитство към музеите, но действително ли сте обикаляли музеите из Турция и по света именно с тази нагласа и с тази идея?
ОП: Да.
Ж: Много и от имената на музеите се споменават и в романа.
ОП: Когато започнах да пиша романа, започнах и да обикалям музеите в Европа. Водех си бележки. Така, обхождайки музеите, водейки си бележки, пишех историята на Кемал и Фюсюн. Мислех какво мога да изложа в музея, какво от това, което притежава Фюсюн мога да изложа в музея, какво мога да покажа, какво Кемал може да е взел (което принадлежи на Фюсюн)? Разхождайки се из световните музеи, аз мислех за това и го доразвивах в съзнанието си. Т.е, моите посещения на музеи и водене на бележки имат изключително важно значение за романа.
Ж: Отделно - предполагам, мисълта, че тези хора, които са създали тези музеи, вечно ще се отъждествяват с тях провокира и вашето желание?
ОП: Да, но аз не посещавах големите музеи, като например Лувъра например, където има много посещения от туристи, а напротив - аз обърнах внимание на малките личностни (частни, приватни) музеи, създадени от хора, преживели някога някаква болка, вманиачени в дадено нещо, които създават подобни колекции на основата на преживяното и по някакъв начин живеят с това. Например, както нашите хора тук, клошарите, които живеят със събраното от контейнерите. И така, тези хора, създавайки свои колекции и в последствие - музеи, в които има вещи, носещи болка и преживени емоции, подтикнаха моето любопитство. Затова и аз обходих наподобяващи на моя музей музеи, носещи подобни послания. И се опитах да разбера идеята за това какво са мислели създателите на тези колекции и за смисъла на техните послания? Особено малките музеи… В края на живота си, къщите, в които живеят те, се превръщат в музеи… След смъртта на обитателите им, това, което са превърнали в музей е всъщност една енциклопедия на изминалия път, на техния живот… Т.е., занимавах се с хората, които превръщат живота си в музей.
Ж: Четейки романа, ние виждаме, че той се движи като един филм, дори и вие, докато приказвахте, казахте „в една от сцените”… И във вашето съзнание по този начин се развиват нещата. Ще има ли вътрешни сцени (продукт на някаква представа или онези душевни бури, които сполетяват Кемал), които главният герой, обикаляйки истанбулските улици и разглеждайки различни пейзажи, да отразява външно? СТава дума за онези сетивни картини, изтъкани изцяло от ухания, звуци… ще се предстаят ли картинно в музея?
ОП: Никой не знае какво ще се случи с този музей, но например звуците на танкерите, които разнасят петрол, на корабите… също ще намерят място в него. Не само вещите, но и звуците, картините ще намерят място в моя музей. Всичко това комплексно ще допринесе за създаването на една обща атмосфера - т.е любовта на Фюсюн, драматичния край на тази любов и всичко останало ще намери място в моя музей, това е моята цел. Но искам да кажа това, че моят музей не е картинно изображение на моя разказ, романът също, напротив романът ми може да бъде четен и разбран и без да се ходи в музея. Нещо повече – трябва да можете да четете романа и без да вярвате, че съществува такъв музей. Надявам се да имам и такива читатели. Нека предположим например, че читателите от Аржентина или Корея, Япония може и да нямат представа, че ще има такъв музей, а и не е необходимо да знаят, но някои ще знаят и ще дойдат… И тогава ще видят и ще намерят това, което са прочели в романа. За да изпиташ удоволствието от музея е необходимо да си прочел романа, но за да прочетеш романа не е необходимо да ходиш до музея.
Ж: А кога мислите да откриете Музея на невинността?
ОП: Отначало мислехме това да стане във Франкфурт, по време на изложбата на книги (панаира на книгата) да направим една такава изложба с колекцията от музея, но за съжаление не успяхме да приготвим всички вещи… И, разбира се, не искам да „тормозя” много Кемал и мисля, че Музей на невинността ще бъде открит до една-две години в Чукурджума.
Ж: А посетителите с книга в ръка предполагам , че ще отворят на 574 страница?
О.П: Не помня точно страницата, но …
Ж: Нека видим, ако искате, в книгата?
ОП: Да ще видят, че има един билет и, идвайки да посетят музея, на входната му врата ще има един охраняващ, който ще ви сложи печат и ще можете да влезете. Така и празното там място - по този начин ще бъде запълнено. С книгата ще имате право на едно влизане J, което ще бъде безплатно. Накрая на романа има и карта, с помощта на която ще можете да намерите мястото на музея. Т.е, купувайки си тази книга, вие ще имате възможност да намерите лесно мястото на музея и ще притежавате билет,,с който ще можете да посетите музея.
Ж: А какво ще кажете за корицата на романа?
ОП: Да, тази снимка е много стара, излезе от моите архиви и чрез колаж ние я използвахме като корица на романа. Тези хора на снимката приличат на моите герои: весели са, от където и да ги погледнете си личи че са турци, интересна, забавна групичка, с модерна „американски” тип кола – кабрио и се разхождат. И, разбира се, както виждате - отзад, отпред и отвсякъде виждаме Истанбул.
Ж: А на задната корица на книгата виждаме вас?
ОП: Там виждате снимка, която е правена по времето на посещенията ми из музеите. Самата снимка е в музея на френския художник Густав Морен и е направена от моята дъщеря Рюя.
Ж: Там писателят Орхан Памук се преплита с разказа и с неговото послание и показва какво иска да разкаже… В романа има и част, в която се разказва за това - трябва да споменем и за това. Да, тази част всъщност говори за това, което вие искате да покажете за живота на затвореното общество през този период - .т е начинът, по който се изживяват любовните връзки.
ОП: Да, но въпреки това, Кемал не губи от своето настроение. В младостта ми в музеите беше така: на тези, които дъвчат дъвка, охраната на музеите сочеше пръст. Дъвчещите и целуващите се бяха отстранявани оттам… В нашия Музей за тях входът ще бъде отворен постоянно – а дъвченето и целуването ще бъдат насърчавани…: „Задължението на пазачите на музея не е, както обикнове¬но се приема, да пазят експонатите (всяко нещо, свързано с Фюсун, разбира се, трябва да бъде опазвано до без¬край!), да призовават по-шумните посетители към тиши¬на, да правят бележки на дъвчещите дъвка и на целува¬щите се, а да накарат посетителите на музея да усетят, че се намират в храм, в който е нужно да изпитваш смире¬ние, почит и преклонение като в джамия. Пазачите в „Музей на невинността" би трябвало да са облечени с кадифени дрехи в дървесно кафяв цвят и със светлорозо-ви ризи в тон с атмосферата на колекцията и вкуса на Фюсун, би трябвало да носят подходящи за музея ни спе¬циални вратовръзки с изображения на Фюсунините обици и никога да не пречат на посетителите да дъвчат дъвката си и да се целуват. „Музей на невинността" ще остава отворен до безкрай за влюбените, които няма къде другаде да се целуват.” (с.615 от романа).
Преведе от турски: Ели Емилова